вторник, 19 май 2015 г.

I am in love you, Anna Petrovna, and you`ll never know.

- Не понакуцвам в теория - подвиква ми гневно Анна - просто трудно изразявам мислите си. А имам толкова много за казване. Но няма кой да ме чуе! Какво мисля за хаоса, за бедността, за образованието, за съвременната литература, за расизма.
- Какво мислиш за хаоса? - питам моментално, за да чуя що за щуротия ще и хрумне на мига. Повярвайте, тя не е размишлявала дълго над това. Почти всичко, което казва и е хрумнало преди секунди. А и предпочитам да слушам размишленията и над хаоса, вместо над образованието, живота на салските моми и ергени и какво щяло да бъде ако сме можели да летим.
- Ти си мислиш, че аз си говоря каквото ми хрумне, но дълбоко грешиш! - протестира тя, сякаш прочела мислите ми, и вече червенее от нерви - аз действително имам какво да кажа на света!
- Хаосът. Какво смяташ, че е хаоса, Анна? - питам откровено, но май изглежда сякаш злорадо настоявам за отговор.
- Хаосът, глупаче, е липса на всякакъв ред. Не просто безредие, а нещо абсолютно неконтролируемо. За да имаме безредие, първо трябва да е имало ред. С хаоса не е така. Той е един вид началото. А може би и краят. Можем ли да го преобразим? Надали. Вероятно е като човешката душа.
- Сега пък като човешката душа...
- Тя е неизменяема, повярвай. Мислиш, че съм луда, а аз не настоявам, че грешиш, но това, което ти казвам е неоспоримо. Можем да сме всякакви в зависимост от средата си, от класата, в която попаднем, от топоса ни като цяло, но душата е нещо, което не следва нашия ритъм. Ние следваме нейния ритъм, макар да ти се вижда чудно. Не ми вярваш, личи.
- Какво е душата, мила Анна?
- Никой не може да ти каже това. Обратното на материята. Обратното на всичко повърхностно, което познаваме. Тя е най - чистото в нас, за което може би не подозираме. Тя е наше спасение и най - тежко наказание. Не ми върти очи, атеисте! Не говоря за крилато, полупрозрачно подобие на елегантно сако, което се извисява към портите на Рая, когато гушнем букета. Говоря за... Много смешно! Голямо дете си, да знаеш!
- Извини ме, но си представих душата ти като сако и... абсурдно е. Това ли ти хрумна? Елегантно сако? Реших, че умислено искаш да ме разсмееш, а ти си била съвсем сериозна...
- Не, Алек, не съм тук за твое забавление.
Вече и тя се смее, но се преструва, че се задавя и умира в смеха си.
- Стана късно. Мисля, че е време да си тръгвам.
Предлагам и да я изпратя, но тя вече е на вратата и облича елегантното си палто. Не искам душата ми да прилича на каквато и да е дреха. Хиля се като малоумен докато си мисля за това, а тя клати глава с вид на разочарована даскалица и тръшва вратата на дома ми от външната страна. Аз пък се тръшкам на дивана и затварям блажено очи.
Истината за Анна е следната. Тя наистина понакуцва в теория. Наистина! Запомня странни факти, които нямат никакво приложение, а неща от изключителна важност изкривява до такава степен в ума си, че те загубват първоначалното си значение. Обича да яде прости неща в голямо количество. Спори с и за удоволствие. Говори високо и се смее високо. Пее още по високо и се забавлява, че това пречи на всички нас, живите, а може би и на някой и друг мъртвец. Подиграва се на хората, които не го правят. Не вярва, че спазват благоприличие, а ги смята за обикновени задръстеняци, които не ценят времето си на този свят. Мрази да мие чинии и го прави с отвращение. Обича да се разхожда в планината с часове и да губи и открива себе си стотици пъти. Обича да обича до лудост или да се любува на самотата си. Цени самотата си. Обича книгите си и ги пренарежда ежеседмично. Обича да носи рокли и гуменки, за да се чувства удобно. Знае, че е странна и се приема така. Не държи да бъде харесвана или разбирана. Обича да танцува в дъжда. Обича слънцето, а то обича кожата и...
Аз съм доста по - просто устроен. Това, че я обичам ме изгражда. Това е и което ме руши отвътре.

Няма коментари:

Публикуване на коментар