реже му вени, артерии, кара го да прескача.
Не зная какво съм ти дала и какво си си взел ти,
но зная, че няма тук жертви, нито палачи.
Тук има двама, които се борят със времето,
борят се с графици, работа, куп други задачи.
Аз знам, че не можеш да знаеш дали точно с мене
искаш по тази безумна планета да крачиш.
Студът ти е периодичен, далеч от константност реална.
Той влиза внезапно, разхлажда вяло обстановката
и си тръгва отнесено, даже доста формално.
Бих казала, след бледа постановка.
А след това отново ставаш лято.
И сгушваш се до мен, като че знаеш сигурно,
че тъкмо с мен ще обхождаш земята,
докато "тук и сега" е вече в далечното минало.
Не искаш да ме боли, не се целиш в сърцето,
не, ти не долавяш, когато във мрака прескача.
Капитулирам в ръцете ти, с риск да съм жертвата,
с риск точно ти да ми бъдеш палача...
Но няма студ. Издишам. А ръцете парят...
Отказвам да повярвам, че сме прах от пепелта.
И искам всяка идна нощ това да се повтаря...
Додето изгоря.
