понеделник, 24 март 2014 г.

Аз съвсем не съм те забравила...

Аз съвсем не съм те забравила.
И в тъмното с мене будуваш.
А денем, глава изправила,
повтарям си - не съществуваш.
Но има те, на блок разстояние.
Може би чакаш да мина.
И аз, вярвай ми, имам желание...
Но решение все не взимам...
Да мина ли покрай твоя
блок, на моя приличащ?
С очи ми мълвеше "Ти моя си..."
Но дали още мене обичаш?
Дали ако мина случайно,
в дома ти уютен ще свети?
И тайно дали ще реша, пак случайно,
да падне гръм от небето...
Да рукне тогава дъжд, бесен и страшен,
и аз да ти звънна отдолу.
Ти да отвориш и малко уплашен
да ме поканиш на топло...
И да ме питаш дали съм щастлива
и аз да отвърна: "Ужасно!"
Да се усмихнеш накриво
и да ми пророниш: "Прекрасно..."
Аз съвсем не съм те забравила...
Така ми липсва гласът ти...
Ако наистина бях го направила,
не бих позвънила в домът ти.
Затова не минавам край теб,
или поне не много често.
Ако завали, дано съм далеч...
Или дано у вас не е светло.