Shh...

Дори като самата тишина
преплита пръсти с моите, за да ги стопли,
тя е галантна, ненатрапчива, ала това,
не пречи все да гледам в локвите.
А в локвите е само моят лик.
Тя, тишината, няма образ. Жалко...
Когато още те настигах с вик,
бяхме деца. И трябваше ни малко.
Береше ми цветя и ме помилваше,
когато бях сгрешила твърде много.
И беше най-правдивият ми съдник.
И тъкмо ти ме съдеше най - строго.
Но ме обичаше. Дваж повече от тях.
Заравяше се нощем във косите ми.
А те, по-тъмни и безкрайни от нощта,
ти обещаваха пожари приказни...
С целувки те рушах и те събирах.
С докосване създавахме вселени.
И щом се губеше, аз лесно те намирах.
Не исках много. Само теб до мене...
А само тишината е до мен.
Вървиме редом, но не се обичаме.
Тя в мой ли, аз ли в неин плен -
открадна моя образ на момиче.
Оставам с нея. Аз и тишината.
Едва ли някога ще я обичам.
Но бродейки безцелно по земята,
все повече на нея ще приличам...

Из... страниците

Животът изпърво ме гледаше все изпод вежди.
Аз обаче се научих да се сбъдвам съвсем самостоятелно.
Няма кой да ти сбъдне съдбата, трябва сама.
Уроците са извънредно мъчни понякога.
Някои идват твърде рано, избързват.
А други...
Ти поне не можа ли навреме да дойдеш?
Срещу (почти) всичко се изправих сама.

Най-голямата ми гордост.
Избрах извънредното щастие да спя спокойно.
Животът изпърво не ме обикна.
Но аз изначално обикнах да го живея изцяло, напълно, до дъно...

И той ми прости всички бъдещи грешки.