събота, 13 декември 2014 г.

А, Б, В... розово, черно и пак розово.

А всъщност никога не е било необходимо да си идеален, но...
Било ли е писано да те обикна какъвто си?
Възможно ли е "да ни е писано" на различни планети?
Горещо се надявам да съществуваш на моята.
Добре,че не можеш да видиш каква съм...
Е, била съм и по-разбита, но и сега не съм за пред хора.
Животът ми е истинска развалина.
Защото съм/си/сме бедствие.
И какво ако всички ме видят такава?
Кой от всички познава и бездната в мен?
Лесно е да разбера - никой не вдига ръката си...
Моля те, любов,недей да съществуваш на друга планета...
Не ме оставяй да те търся ако не е сигурно, че ще бъдеш намерен.
Огънят не може да гори цяла вечност без ни едно разпалване.
Прости прямотата ми,но сърцето е алергично към глупости вече.
Розовото изобщо не е поеточно, а черното носи вселени.
Съществувай, любов, съществувай на тази планета...
Толкова е розово, че май всеки момент ще повърна.
Уютно ми е само в черното и в ръцете ти.
Финалът е неизвестен, несигурен и май и той ще се окаже розов.
Хартията ми е на свършване, ще започна да пиша по стената.
Цялата ще е в истинност, човечност и бъдеще.
Човечно ли ти се вижда "да ни е писано" на различни планети?
Шестото ми чувство нашепва,че и в черното не ще те има...
Щяла съм съвсем да загубя следите ти.
Юнаците не се давали лесно на коя да е девойка.
Явно ще съм си "коя да е" на тази ужасна планета в цвят розово.




неделя, 2 ноември 2014 г.

Let US be...

Ти си всяка моя нощ без сън.
И си цялото ми обичане.
Само с тебе наистина "съм".
Само от тебе не съм се отричала...
Ти ми върна цветовете.
Избърса сълзите грижливо.
И щом свършиха дъждовете...
Разбрах, че все още съм жива.
Ти знаеше. Знаел си винаги.
Кое. Как. Защо. И кога.
Неусетно летяха годините,
ти лекуваше всяка тъга...
И цереше от черното мрака.
Пазеше нежно душата ми в своята.
И те чаках. И все ще те чакам.
Уж бях ничия, а виж как съм твоя...
Лекуваше ръцете ми от студеното.
Милваше сърцето ми, плахото.
Излекува ме преди толкова време.
Съвсем забравих какво значи "страх ме е".
Вярвай в любовта на звездите ни...
Вярвай, любов, вярвай в нас...
Ти си цялото ми обичане.
А живота ти - нека съм аз...



четвъртък, 25 септември 2014 г.

There and back again...

И днес около свечеряване
ще тичам към дома ти топъл.
Прегръдки ще си подаряваме,
ще е така красив животът.
И ще преплитаме крачета,
и ще си шепнем за безкрая.
Ще ме подпитваш за други момчета,
ще мълвя, че до лудост желая те...
Ще ти давам надежда за истинност,
ще ми даваш надежда за вечност.
Ще се пазя все толкова искрена,
ще опазиш ти свойта човечност.
Ще ме милваш с все същите длани
и днес около свечеряване.
И докато зарастнат всички рани...
И след това. И до забравяне...
И вече заспиваща, сгушена, сгрята
заслушана в тихото, в нощното, в спрялото...
ще знам, че тука, на Земята
ти си и краят... и началото.

сряда, 17 септември 2014 г.

Shhh...

На мен така ми се говори...
На теб така ти се мълчи.
Губя се в тези бездънни отвори,
които някога бяха очи...
Някога топлеха всеки от дните ми.
Някога спираха всички сълзи.
Някога гледаха право в очите ми
тези твои тъмни, красиви очи.
Някога молеха да ги целувам.
Някога шепнеха тихо, без звук,
че и преди да ме срещнат са знаели...
Че и преди с теб сме стигали тук.
Че и в минал живот съм те имала...
Че и в бъдещи пак ще те имам
Че ще съм твоя любима завинаги
Че съм завинаги твоя любима...
Но на тебе не ти се говори...
Е, нека мълчим си тогава.
Загледана в тези отвори
дано самотата забравя...


понеделник, 15 септември 2014 г.

Don`t go...

Понякога наистина  е страшно
и плаша се, че ще си идеш.
ще си подвиеш опашката
и в миг един ще си отидеш.
Дотегва ти и уморен си
от туй, с което те заливам.
Но докато в нощта до мен си
Благодариш ли, че ме има?
Аз съм щастлива. Прещастлива.
Доволна. Влюбена. И топла.
В ръцете ти се чувствам жива
и само в тях не съм самотна.
В ръцете ти познах безкрая.
На мен ми стигаш... Стигам ли ти?
ще ме обичаш ли го края?
ще виждаш ли БЕЗкрай в очите ми?
Повярвай. Влюбена съм. В теб и в нас.
Повярвай в голотата на душата ми.
Без ТЕБ не мога да съм АЗ...
Без теб сама съм на Земята.
Дотегва ти. Но не забравяй,
тебе съм търсила всички животи.
И неизречено "Не ме оставяй..."
оставих тази сутрин в леглото ти...

четвъртък, 27 март 2014 г.

Все така...

Ти само ме обичай все така...
Повярвай,нищо друго не желая.
Да стискаш здраво моята ръка
и да ми шепнеш, че така ще е до края.
И да целуваш влюбените ми очи.
И искрено да вярваш в любовта ми.
И късно, в тъмното когато си мълчим,
да знаеш,че единствен си в ума ми.
Че само ти си тъй дълбоко в мене.
Сърцето си за теб отворих цяло.
И знай,дори да свърши времето,
с теб можем да започнем отначало.
Сега се вгледай във дъната на очите ми,
а аз ще стисна здраво твоята ръка.
Поискай с мене да прекараш дните ми
и аз ще те обичам все така...

понеделник, 24 март 2014 г.

Аз съвсем не съм те забравила...

Аз съвсем не съм те забравила.
И в тъмното с мене будуваш.
А денем, глава изправила,
повтарям си - не съществуваш.
Но има те, на блок разстояние.
Може би чакаш да мина.
И аз, вярвай ми, имам желание...
Но решение все не взимам...
Да мина ли покрай твоя
блок, на моя приличащ?
С очи ми мълвеше "Ти моя си..."
Но дали още мене обичаш?
Дали ако мина случайно
в дома ти уютен ще свети?
И тайно дали ще реша, пак случайно,
да падне гръм от небето...
Да рукне тогава дъжд, бесен и страшен
и аз да ти звънна отдолу.
Ти да отвориш и малко уплашен
да ме поканиш на топло...
И да ме питаш дали съм щастлива
и аз да отвърна "Ужасно!"
Да се усмихнеш накриво
и да ми кажеш "Прекрасно!"
Аз съвсем не съм те забравила...
Така ми липсва гласът ти...
Ако наистина бях го направила,
не бих позвънила в дома ти.
Затова не минавам край теб,
или поне не много често.
Ако завали, дано съм далеч...
Или дано у вас не е светло.