събота, 13 декември 2014 г.

А, Б, В... розово, черно и пак розово.

А всъщност никога не е било необходимо да си идеален, но...
Било ли е писано да те обикна какъвто си?
Възможно ли е "да ни е писано" на различни планети?
Горещо се надявам да съществуваш на моята.
Добре e, че не можеш да видиш каква съм...
Е, била съм и по-разбита, но и сега не съм за пред хора.
Животът ми е истинска развалина.
Защото съм/си/сме бедствие.
И какво ако всички ме видят такава?
Кой от всички познава и бездната в мен?
Лесно е да разбера - никой не вдига ръката си...
Моля те, любов, недей да съществуваш на друга планета...
Не ме оставяй да те търся, ако не е сигурно, че ще бъдеш намерен.
Огънят не може да гори цяла вечност без ни едно разпалване.
Прости прямотата ми, но сърцето е алергично към празнини вече.
Розовото изобщо не е поеточно, а черното носи вселени.
Съществувай, любов, съществувай на тази планета...
Толкова е розово, че май всеки момент ще повърна.
Уютно ми е само в черното и в ръцете ти.
Финалът е неизвестен, несигурен и май и той ще се окаже розов.
Хартията ми е на свършване, ще започна да пиша по стената.
Цялата ще е в истинност, човечност и бъдеще.
Човечно ли ти се вижда "да ни е писано" на различни планети?
Шестото ми чувство нашепва, че и в черното не ще те намеря...
Щяла съм съвсем да загубя следите ти.
Юнаците не се давали лесно на коя да е девойка...
Явно ще съм си "коя да е" на тази ужасна планета в цвят розово, на която ти изобщо не съществуваш.




четвъртък, 25 септември 2014 г.

There and back again...

И днес около свечеряване
ще тичам към дома ти топъл.
Прегръдки ще си подаряваме,
ще е така красив животът.
И ще преплитаме крачета,
и ще си шепнем за безкрая.
Ще ме подпитваш за други момчета,
ще мълвя, че до лудост желая те...
Ще ти давам надежда за истинност,
ще ми даваш надежда за вечност.
Ще се пазя все толкова искрена,
ще опазиш ти свойта човечност.
Ще ме милваш с все същите длани
и днес около свечеряване.
И докато зарастнат всички рани...
И след това. И до забравяне...
И вече заспиваща, сгушена, сгрята
заслушана в тихото, в нощното, в спрялото...
ще знам, че тука, на Земята
ти си и краят... и началото.

понеделник, 24 март 2014 г.

Аз съвсем не съм те забравила...

Аз съвсем не съм те забравила.
И в тъмното с мене будуваш.
А денем, глава изправила,
повтарям си - не съществуваш.
Но има те, на блок разстояние.
Може би чакаш да мина.
И аз, вярвай ми, имам желание...
Но решение все не взимам...
Да мина ли покрай твоя
блок, на моя приличащ?
С очи ми мълвеше "Ти моя си..."
Но дали още мене обичаш?
Дали ако мина случайно,
в дома ти уютен ще свети?
И тайно дали ще реша, пак случайно,
да падне гръм от небето...
Да рукне тогава дъжд, бесен и страшен,
и аз да ти звънна отдолу.
Ти да отвориш и малко уплашен
да ме поканиш на топло...
И да ме питаш дали съм щастлива
и аз да отвърна: "Ужасно!"
Да се усмихнеш накриво
и да ми пророниш: "Прекрасно..."
Аз съвсем не съм те забравила...
Така ми липсва гласът ти...
Ако наистина бях го направила,
не бих позвънила в домът ти.
Затова не минавам край теб,
или поне не много често.
Ако завали, дано съм далеч...
Или дано у вас не е светло.