събота, 23 май 2015 г.

Anna...

Минава полунощ, зачел съм се в една от няколкото нови книги, които си набавих днес, празно ми е малко, но не ми е криво. Никакво ми е като цяло. Май ми се ще да заспивам вече, макар хич да не ми се спи. Слава богу, че си купих нощна лампа, за да не ми се налага да ставам и да гася щом усетя, че очите ми не държат. Беше същинско мъчение. Тъкмо се каня да затворя книжката и на вратата се звъни на пожар. Единстженият човек, който се явява така непоканен, не го е правил нощем до сега и сърцето ми трепва. Ставам и отварям, а моята малка магьосница ме гледа втренчено. Мокра е, явно е започнало да вали, а аз не съм разбрал дори.
- Няма ли да ме поканиш? - пита ме докато влиза и събува мокрите си сандали.
- Здравей и на теб - отвръщам все още слисан.
- Съжалявам, че идвам така късно. Не ми се стоеше сама у дома. Хайде да си поговорим за нещо?
- Няма проблем, винаги си добре дошла. За какво ти се говори в този час?
Питам я, защото знам, че не е дошла просто да си поговорим. В един след полунощ никой не идва в дома ви просто за да си поговорите за нещо.
- Не знам. Няма нищо конкретно, но ми се прищя да се разходя в дъжда, да те видя и да си поговорим. И ето ме тук.
Не знам какво да кажа. Странна е,мокра е, красива е. Краката не ме държат. Сядам и тя веднага се изляга на дивана ми с мокрите си дрехи.
- Искаш ли да ти дам нещо сухо? Подгизнала си.
- Не, не, добре съм. Разкажи ми за теб, за работата ти, за семейството ти. Май почти нищо не знам.
Гледам я и сякаш я виждам за пръв път.
- Анна, какво е станало? - не мога да не задам този въпрос. Не мога просто да я оставя да ме отнесе с думи, с очи. Нещо не е наред и е толкова очевидно.
- Всичко е наред, сетих се, че така и не ми даде някоя от твоите книги. Нека си избера сега, може ли? - вече бърника по рафтовете ми и докосва книгите нежно, както вероятно не докосва нищо друго и не се налага да отговарям нещо или да се надигам от мястото си.
Аз си стоя вдървен, наблюдавам я и мога да се закълна, че никога не е била толкова невероятна. Не сме се виждали от онази нощ когато за пръв път разбрах, че е обикновено, самотно момиче. Имах време да помисля и да разбера, че това ме кара да я обичам дори повече. Хванала е "Цар Плъх". Моят стар другар, окъсан от препрочитане. Скоро го подлепях, знам, че няма да се даде още няколко годинки. После ще ми се наложи да си купя някое ново луксозно издание с твърди корици, но засега ползвам това, което ми е останало от баба.
- Алек, може би ще я взема. Кога ми я предложи за пръв път? Преди шест години?
- Там някъде. Може би е време да и дадеш шанс.
- Разкажи ми за какво става дума в нея? Защо все отказваш?
- Не е нарочно. Просто не знам какво да ти кажа. Някои смятат, че е книга за войната. Други твърдят, че е книга за сблъсъка между човешки характери. Грешат. Много повече е. И тъкмо заради това е трудна за описание. Знаеш, че войната винаги е била забележителен феномен в очите ми, но не представена извънредно грубо, натрапващо. Не украсено, подобряващо. Не фалшиво, а реално, болезнено, антиприказно. "Цар Плъх" е книга, която краде сънища, мисли, желания. Не можеш да останеш равнодушен. Можеш да намразиш Клавел заради прямотата му, да поплачеш за Царя, да съжалиш някой герой, да се посмееш с друг но не можеш да не изпиташ съвсем нищо...
- Може би няма да ми хареса и ще ме сметнеш за празноглава или повърхностна. Сигурно много дразниш хората с това, че все искаш да си по-умен от тях!
- Не искам да съм по - умен от никого. Уча, чета и работя само и единствено за себе си.
- На друг ги обяснявай тия, аз те познавам вече
- Съвсем не ме познаваш, пакостнице. - ухилвам и се и усещам, че май е по-спокойна. Поне вече не изглежда готова на самоубийство. Това успокоява и мен за момента.
- Познавам те, Алек. Познавам навиците ти. Знам, че много искаш да ставаш рано и да тренираш, но все не успяваш, защото четеш до късно. Знам, че обичаш синьото и черното. Знам, че мразиш да си гладиш ризите. Знам, че не се подстригваш твърде късо, защото имаш куп белези по главата. За твое сведение, всички мъже, които са имали нормално детство имат такива. Знам, че обичаш да се къпеш с вряла вода и после прозорците в целия апартамент са замъглени. Знам, че много обичаш майка си, въпреки начина, по който все я срязваш посредата на изречението. Знам, че търсиш жената, която да поразтърси подредения ти свят. Знам, че имаш да дадеш толкова много, че би могъл да уплашиш всяка, но не и правилната. Тя ще знае какво да те прави. Тя ще поправи всичките ти недостатъци без да го иска дори. Тя ще те обича заради и въпреки теб и всичко с теб ще и е точно по мярка.
- Не искам никой да ми разбърква света, той си е каша и докато го обитавам сам.
Тя прихва да се смее, но не откъсва очи от мен. Изучава ли ме, по дяволите? Не знам какво се случва.
- Алек, защо не си открит пред мен? Аз мога да ти кажа всичко, а ти винаги се спотайваш зад тънки шеги. Признай, че ти се иска да Я срещнеш. Признай, че и ти мечтаеш за любов понякога.
- Не намираш ли за твърде странно да ме наричаш прикрит, след като дори не можеш да ми обясниш защо дойде в този час при мен?
Тя мълчи. Веднага съжалявам, че съм го казал, но връщане няма. Още мълчание. Доста е плътно, дишам на пресекулки.
- Съжалявам, не биваше да идвам...
- Не, нямах предвид това. Добре дошла си по всяко време и го знаеш. Недей да бягаш от мен. Знаеш, че можеш да ми кажеш всичко. Какво се е случило? Къде заминаваш? Бягаш ли от нещо? - погледът и е изпитателен и студен, отблъсквам я с въпросите си, но не мога да спра и продължавам да питам - Моля те, Анна, говори с мен. Кога се връщаш? Колко време няма да те има? Не ме отблъсквай...
- Не се връщам.
- Моля? - инстинктивно моля за повторение на това безумие.
- Добре ме чу. Няма да се върна.
- И щеше да отнесеш любимата ми книга със себе си? Много приятелско, няма що.
Анна не се смее. Хлипа. Прилошава ми от цялата и хубост и тъга.
- Мила, съжалявам, не исках... Моля те, не плачи... - притеглям я нежно, а тя се притиска в мен яростно и започва да плаче с глас, с тяло, с душа.
Стискам я здраво и чакам да се успокои. Стаята се върти и сякаш минават векове, но тя все пак се взима в ръце, става и отива в банята. Подгизнал съм от сълзите и, целият ухая на нея и просто стоя неподвижно. След малко се връща, зачервена и реална. Как съм могъл да я обожествявам и по този начин да крада от човешката и същност. Толкова е красива след цялата тази буря.
- Алек, трябва да си отида. Трябва да избягам от тук. Не знам коя съм, не знам какво да правя със себе си. Всички ме дърпат назад, сякаш нещо им дължа. Какво им дължа? Това ли е любовта? Да държиш някого в клетка и да не му позволяваш да те остави? Никому не съм длъжна, разбираш ли? Защо да не си отида? Защо? Какво ме спира? При кого да се върна? Уж имам всичко, а нямам нищо тук...
- Анна... Защо говориш така... Имаш толкова близки и приятели, които те обичат и ги е грижа за теб. Кажи ми какво си намислила. Нека поговорим и ще измислим нещо, ще видиш.
- Стана много късно, и двамата трябва да ставаме рано. Обещавам да дойда след работа и да поговорим. При едно условие.
- Каквото кажеш - изричам го бързо, защото съм уплашен и наистина готов на всичко. Не ме е грижа дали си личи.
- Дай ми "Цар Плъх". Веднага щом я прочета ще ти я върна.
- Подарявам ти я.
- Не е нужно, Алек. Наистина ще ти я върна щом...
- Знам, че не е нужно, но искам. Вземи я. Надявам се да ти хареса и да я обсъдим след това. Нека опърпаните и корици красят твоя дом до смъртта си. - вкарвам най - малоумната си усмивка и открадвам една нейна. Бегла е, но е там. Отново мога да дишам, макар и трудно.
- Благодаря ти. Дано не го правиш само защото ти казах всички тези неща.
- Не. Не го правя за това. Но дано все пак не мислиш, че и аз те тегля на някъде. Най - много от всичко искам просто да намериш себе си и да си щастлива.
- Лека нощ, Алек.
Притиска ме силно до себе си и си отива. Но ще поговорим утре. Утре ще ми каже всичко. Утре всичко ще е наред. Заспивам с тези мисли около пет сутринта.
Будя се в девет на другата сутрин. Това не е хубаво. Работният ми ден започва в толкова. Оправям се светкавично бързо и тичам до работата. Слава на Бога, че работя близо до вкъщи. Да, но шефът има лош ден и аз съм само допълнителен трън в очите му. Навиква ми се и около десет е половина се настанявам на мястото си. Имам куп задачи и дори не съм пил кафе, а се чувствам отвратително зле. Успявам да изляза в обедна почивка чак около три. Взимам си кафе от машината и излизам да си намеря пица на парче или някакъв сандвич. По пътя набирам служебния номер на Анна. Нищо. Набирам мобилния и. И там нищо. Сърцето ми забива лудо, сядам на най-близката пейка. Няма я. Знам го с цялото си същество. Няма я. Не биваше да я пускам. Набирам номера на колегата и, а той ми казва, че не е идвала от няколко дни. Неплатен отпуск. Неограничен период.

сряда, 20 май 2015 г.

I am in love with you, Anna Petrovna, and you`ll never know

Излегнала се е на дивана ми, сякаш аз съм в нейния дом, а не обратното, и ме гледа изпитателно докато отпива от виното. Впрочем то също е мое. Анна се чувства като у дома си тук и аз нямам нищо против. Винаги проверява дали в хладилника ми има нещо по вкуса и. И винаги открива нещо. Още е ядосана от онази вечер, но го раздава съвсем небрежно и подхваща с усмивка:
- Искам да ми заемеш някоя от твоите книги. В събота заминавам на почивка. Като чета някоя книга, която си ми препоръчал, ще е все едно, че си там с мен. И ще се чудя какво си мислел и чивствал докато ти самият си я чел. Направо можеш да си представиш, че и ти отиваш на почивка.
- Да, но аз ще съм тук и ще работя докато ти четеш някоя моя любима книга и мързелуваш доволно. Кога се връщаш?
- А ако не се върна, тогава какво? - пита тя прекалено невинно и се ухилва до уши.
- Ами... брат ти ще те убие когато в крайна сметка те открие в някое забутано място в Туркменистан.
- Много си неприятен! - тя се киска, но вътрешно си го представя и знае, че е истина. - Алек, хората винаги ли трябва да се връщат? Не може ли да бягат далеч, когато им се прииска? Защо оставаме въпреки себе си? Защо все дължим нещо някому? Защо все нещо ни задържа? Длъжни сме да се връщаме във все същия дом, при същите приятели и неизменно при същото семейство. А ако не искам? Ако искам да нямам дом и се отрека от семейството и приятелите си чрез Държавен вестник?
Смешното е, че има право. Анна е от хората, които не понасят окови. Усети ли натиск, отлита далеч и връщане няма. Не се застоява дълго на една работа. Не умее да контролира емоциите си и не прикрива особено умело антипатията си към хора, които са съумяли да я събудят.
- Мила Анна, аз ще взема дома ти и ще се грижа за него с цялата загриженост на един разхвърлян работохолик. Ти обикаляй света с моите книги, позволявам ти да вземеш няколко! Но запомни, че хората трябва да се връщат понякога. Към нещо. Нима има нещо по - трагично от това да нямаш при какво да се завърнеш?
- Знам,че ще се смееш, но ми се струва, че докато съм така заета все да се връщам при другите съм загубила пътя към самата себе си.
- Я, ела тук. - казвам и тя моментално се притиска в мен като дете. - Помисли, мила моя, ако сега ме нямаше. Не говоря конкретно за себе си. Ако в тази ситуация нямаше кой да те прегърне? Не е ли прекрасно да има кой да те прегърне, когато смяташ, че си загубил пътя към себе си?
- Алек, ти не разбираш. Никой не ме обича заради това, което съм. Никой не ме разбира наистина. Иска ми се някой да ме види наистина. Знаеш ли, че понякога си представям как на старини съм все така самотна и това ме плаши до смърт. Старостта и самотата ме плашат, а не смъртта.
- Разбирам те...
- Да, но ти си мой приятел, Алек. И е хубаво, че те има, повярвай ми. Но... понякога ми се иска някой да ме обикне, да се влюби в мен, да изгради света си около мен. И аз никога да не съборя този свят, а да му правя ремонти и да му достроявам разни кули, и да почиствам, и да е приказка. Толкова рядко мисля за тези неща, но понякога ме измъчват. Не заслужавам ли да бъда обичана, Алек? Мислиш ли, че съм толкова странна, че никой няма да ме понесе завинаги?
Моля се да не усеща как бие сърцето ми. Облегната на рамото ми, в едната и ръка е чашата вино, която не пуска нито за миг, а другата небрежно поставена на крака ми. Какво да кажа? "Но ти си мой, приятел, Алек" кънти в ушите ми със страшна сила. Хубаво е, че ме има. Хубаво е, че ме има. Мъча се да се съвзема, но главата ми пулсира. Усещам аромата на шампоана и, а през мен минава тръпка, като от токов удар. Има нужда от любов. Иска да я обичат. Моята любима се нуждае от малко любов. Никога не е изричала нещо подобно и то кънти в главата ми, сякаш съм разкрил дълбоко пазена тайна. Моята малка Анна е всъщност едно самотно момиче. Не мога да дишам, а знам, че трябва да кажа нещо и това ме задушава дори повече. Трябва да се съвзема и да и кажа нещо най - сетне. Поглеждам я, а тя е затворила очи, все още стиска чашата, но изглежда сякаш не е тук. Сякаш не е в моите ръце. Това връща мен обратно. Поемам си дъх, за да кажа каквото трябва.
- Не се тровожи, дребосъче. Знам, че ще се намери някой, който да се съгласи да чува как пееш всяка сутрин и дори ще обикне този отвратителен шум. И ще мие чиниите вместо теб когато са твърде много или си преуморена. И ще се разхождате дълго сред природата. И ще харесва всяка твоя чудатост. И ще построи света си около теб, стига да му дадеш да те види наистина. И стига да си готова да изградиш своя собствен около него. Нещата да двустранни, мое уплашено чудаче. Трябва да си готова на луда обич, за да мечтаеш да получиш такава. В противен случай ще ти донесе само мъка.
Тя се надига и ме поглежда. Не съм сигурен, но май е плакала, а аз дори не съм разбрал. Сърцето ми почти спира при тази гледка.
- Алек - гласът и трепери, а аз започвам да се потя и ръцете ми лепнат. - Наистина ли го вярваш?
- Обещавам ти го. Някой ден ще си безумно щастлива. Не знам дали съществува човек способен да те разбере, но знам, че там някъде има човек, който мечтае да те дари с цялата любов на този свят. И ще го стори.
- Ти ме разбираш.
Казва го просто така. Не е въпрос, а най - обикновена констатация. Блузата ми май плувна вече. И аз не те разбирам съвсем, мила моя, но обичам чудото, което си. Така ми се иска да го кажа точно сега, но успявам да изрека само:
- Не бих казал, че те разбирам, малка страннице. Просто съм се примирил с това, че си луда и вече не се чудя защо. Гладна ли си, има малко спагети от вчера.
Тя вече се е поуспокоила, гледа ме с най - подкупващия си поглед, а после промълвява престорено гузно.
- Даа, имаше...

вторник, 19 май 2015 г.

I am in love you, Anna Petrovna, and you`ll never know.

- Не понакуцвам в теория - подвиква ми гневно Анна - просто трудно изразявам мислите си. А имам толкова много за казване. Но няма кой да ме чуе! Какво мисля за хаоса, за бедността, за образованието, за съвременната литература, за расизма.
- Какво мислиш за хаоса? - питам моментално, за да чуя що за щуротия ще и хрумне на мига. Повярвайте, тя не е размишлявала дълго над това. Почти всичко, което казва и е хрумнало преди секунди. А и предпочитам да слушам размишленията и над хаоса, вместо над образованието, живота на салските моми и ергени и какво щяло да бъде ако сме можели да летим.
- Ти си мислиш, че аз си говоря каквото ми хрумне, но дълбоко грешиш! - протестира тя, сякаш прочела мислите ми, и вече червенее от нерви - аз действително имам какво да кажа на света!
- Хаосът. Какво смяташ, че е хаоса, Анна? - питам откровено, но май изглежда сякаш злорадо настоявам за отговор.
- Хаосът, глупаче, е липса на всякакъв ред. Не просто безредие, а нещо абсолютно неконтролируемо. За да имаме безредие, първо трябва да е имало ред. С хаоса не е така. Той е един вид началото. А може би и краят. Можем ли да го преобразим? Надали. Вероятно е като човешката душа.
- Сега пък като човешката душа...
- Тя е неизменяема, повярвай. Мислиш, че съм луда, а аз не настоявам, че грешиш, но това, което ти казвам е неоспоримо. Можем да сме всякакви в зависимост от средата си, от класата, в която попаднем, от топоса ни като цяло, но душата е нещо, което не следва нашия ритъм. Ние следваме нейния ритъм, макар да ти се вижда чудно. Не ми вярваш, личи.
- Какво е душата, мила Анна?
- Никой не може да ти каже това. Обратното на материята. Обратното на всичко повърхностно, което познаваме. Тя е най - чистото в нас, за което може би не подозираме. Тя е наше спасение и най - тежко наказание. Не ми върти очи, атеисте! Не говоря за крилато, полупрозрачно подобие на елегантно сако, което се извисява към портите на Рая, когато гушнем букета. Говоря за... Много смешно! Голямо дете си, да знаеш!
- Извини ме, но си представих душата ти като сако и... абсурдно е. Това ли ти хрумна? Елегантно сако? Реших, че умислено искаш да ме разсмееш, а ти си била съвсем сериозна...
- Не, Алек, не съм тук за твое забавление.
Вече и тя се смее, но се преструва, че се задавя и умира в смеха си.
- Стана късно. Мисля, че е време да си тръгвам.
Предлагам и да я изпратя, но тя вече е на вратата и облича елегантното си палто. Не искам душата ми да прилича на каквато и да е дреха. Хиля се като малоумен докато си мисля за това, а тя клати глава с вид на разочарована даскалица и тръшва вратата на дома ми от външната страна. Аз пък се тръшкам на дивана и затварям блажено очи.
Истината за Анна е следната. Тя наистина понакуцва в теория. Наистина! Запомня странни факти, които нямат никакво приложение, а неща от изключителна важност изкривява до такава степен в ума си, че те загубват първоначалното си значение. Обича да яде прости неща в голямо количество. Спори с и за удоволствие. Говори високо и се смее високо. Пее още по високо и се забавлява, че това пречи на всички нас, живите, а може би и на някой и друг мъртвец. Подиграва се на хората, които не го правят. Не вярва, че спазват благоприличие, а ги смята за обикновени задръстеняци, които не ценят времето си на този свят. Мрази да мие чинии и го прави с отвращение. Обича да се разхожда в планината с часове и да губи и открива себе си стотици пъти. Обича да обича до лудост или да се любува на самотата си. Цени самотата си. Обича книгите си и ги пренарежда ежеседмично. Обича да носи рокли и гуменки, за да се чувства удобно. Знае, че е странна и се приема така. Не държи да бъде харесвана или разбирана. Обича да танцува в дъжда. Обича слънцето, а то обича кожата и...
Аз съм доста по - просто устроен. Това, че я обичам ме изгражда. Това е и което ме руши отвътре.

събота, 9 май 2015 г.

away.

Сенките ме скриват от очите ти.
Нежно ме отвеждат в тъмнина.
някога царувах над мечтите ти,
но сега си пълен само... с празнина.
Толкоз празен, че почти прозираш.
Вместо с себе си, се бориш с мен...
Само в мойте грешки все се взираш.
В тази битка, мили, ще си победен.
Тя последна е. И много тежка.
Няма да спечели никой в нея.
Ти броеше всяка моя грешка.
Аз за тебе дишах и копнеех.
Вече не. Сега е друго.
Вече не желая да се боря.
Вече искам и да бъда чута,
не желая със стените да говоря.
Вече искам да ми имат вяра,
да ме пазят щом ми е студено.
Да, любими, туй е изневяра.
Ала тя не е към теб, ами към мене.
Себе си излъгах, че ще мога
всичките ти думи да преглътна.
Всичките си болки и тревоги,
плаках нощем в тъмнината плътна.
Време няма. Никакво оставане.
Този път назад не ще погледна.
Простила съм ти всичко за прощаване.
Но няма как за теб да съм последна.
Сънките ме скриват от очите ти.
Да ме различиш не можеш вече.
Мислиш, че е заради сълзите ти?
Просто съм убийствено далече...