четвъртък, 26 октомври 2017 г.

You set me on fire

Не беше сън, а чародейство.
Мит, земетръс, легенда.
Дали съдбата влезе в действие,
когато ме погледна.
Преобрази ме в миг и лумнах.
И от тогава съм пожар.
Погледна ме, докосна устните ми...
И ме прие за божи дар.
Аз исках да ти обясня,
че и във ада съм горяла.
Че съм била и недобра.
Не само истината съм твърдяла.
Но ти не щеше и да знаеш.
Били сме хора, всеки бъркал.
Копнеех да ме пожелаеш...
Но, моля ви, какви тук църкви!
Ненужни обещания и клетви!
Това е мит, легенда, клада.
Задръж ръцете ни преплетени.
Ще ни подпаля безпощадно.
Ще светим и през вековете.
Ще е написано. Ще помнят.
Че съм те имала и светех
във всички цветове на огъня.

четвъртък, 27 април 2017 г.

It's been a long ride...

Аз съм това момиче
до болка, категорично,
неистово, плашещо твое.
Ти си ми всяка присъда.
Без тебе не искам да бъда.
Не ми липсва покоя.
Не помня какво беше
докато вечно валеше,
а ти бе само блян.
Недей да помниш също,
аз вечно ще се връщам
и няма да си сам.
И под всички небета,
между всички момчета,
само тебе ще търся с очи.
Не ми пускай ръката,
изживей с мен мечтата,
да си всичките мои мечти.
В очи те поглеждам
и има надежда
за този ръждива вселена.
Щом толкова търсил си,
толкова търсих аз,
но си стигнал до мене.
Дълъг път извървял си,
сто съдби изковал си,
за да можеш да бъдеш готов.
За огромния дар
и най - тежък товар —
за моята чиста любов.

вторник, 25 април 2017 г.

Убийство

Родих Настася през една студена нощ.
Убих Аглая в същата. Не плаках.
Не си добър, не си и твърде лош.
Не те осъдих, но не те дочаках.
Сълзите си не искам да броя.
Не съм родена, за да бъда твоя.
Аглая вече в мене не тая.
Премного пъти пламна Троя.
Премного пъти я разстрелях,
Аглая се завръщаше усмихната.
Не ти поиска да платиш сгрешеното,
не ти поиска нищичко от лихвите.
Настася те прогонваше в студа,
Аглая те прибираше на топло.
Ти мразеше и двете със страстта
на само подивяло животно.
Ти мразиш ме сякаш и днес,
а аз, убивайки Аглая,
спасих живота си. Настася
ще те мечтае вечности след края.
Не се надявай, нека те мечтае,
но няма никога към теб да се протегне.
Студът в теб погуби Аглая,
а присъдата ти е следната:
Нищо няма да забравиш никога,
ще заспиваш мъчно и трудно.
ще чуваш насън викове,
ще ги чуваш и буден.
Ще ме търсиш през всяка вечност,
през всички вселени, тревожен.
Но ти си далеч от човечното,
а пътят до мен - невъзможен.

петък, 17 февруари 2017 г.

А&Н

Аглая и Настася помирих.
Душата си успокоих внезапно.
След дълго търсене, най - сетне те открих.
След дълго чакане, се появи внезапно. Едната мрази с вяра и душа,
а другата е по - добра от Бога.
Аглая се удави във плача,
Настася да ти обясня не мога...
Едната от любов и страст
би взела всичко твое. И живота.
А другата намира се под власт
на вярата. Не знае за порока.
Едната би ти взела всичко и
би тръгнала да бяга за спасение.
А другата би дала и живота си,
за да те има. Някъде. Във времето.
Едната е родена за любов,
а другата да мрази безконечно.
Едната те зове с последен зов,
а другата ти обещава вечност.
Едната бяга, другата те гони бясно.
Едната те копнее и мечтае.
Не знам коя от двете по - опасна е.
Те вече не са две. Една е.
Аглая и Настася помирих.
Душата ми е мирна, мили Боже.
Ще ме приемеш и обичаш ли? Кажи!
В душата си усещам, че ще можеш.
Направих невъзножното. Събрах
двете най - странни и различни дами.
Смирих ги, влюбих ги и осъзнах,
че те са силата на любовта ми.
Аглая и Настася са едно.
Как можех да не го разбирам!
Те двете се равняват на любов.
И с тях аз винаги ще те намирам.
Аглая и Настася са вина,
че си се бавил прекалено много.
Ала стопили се във любовта си,
почти ме убедиха в Бога.

четвъртък, 16 февруари 2017 г.

Found.

Но нашето не беше земетръс.
Не пламна огънят от първото поглеждане.
Не си загубих думите, гласът.
Не съм таяла никакви надежди.
Ти просто беше там. И странно мил.
Днес тези странности са ми така любими.
Тогава и не подозирах, че си бил
това, което търсих със години.
Не подозирах, че във този глас
ще търся винаги утеха в мрака.
Не подозирах, че и без компас,
аз търсех теб. И ме дочака.
Не подозирах, че сърцето ти
ще е най - ценното, което имам,
а по очите, по лицето ти,
ще разгадавам, че съм ти любима.
Не подозирах, че таиш
такава шарена вселена.
Не знаех, че ще построиш
цял свят за тебе и за мене.
Във стаята ти можем да го поберем.
Във тъмното, когато само нас ни има.
Разбрах тогава, че си второ Мен.
А ти, че аз съм твоята половина.
Не беше земетръсно и не лумна
пожар нечуван, не прогони мрака.
Ала разбрах, че свърши лутането.
Не търся вече. Ти си ме дочакал.

петък, 18 ноември 2016 г.

На К. 18.11.2016

Копнежи и вини ме стягат,
кажи ми, че е обич в този случай.
Кажи ми, че от мене ти ще бягаш,
а не обратното пак да се случи.
Не искам да си тръгна от добрия,
за да ме сграбчи лошият. И да ме смаже.
Не искам вкъщи, миейки чинии,
да нямам на кого да се разкажа.
Но да остана при добрия и самотна,
не мога. И отново бягам.
Добър ли си или си котва,
ще ме спасиш или ще се удавя?
Да, зная, никак не е важно.
Сега си тук и допирът ти пари.
Не знам дали е обич, но е топло...
Докосвай и целувай ме, не проговаряй..
Пали душата ми, тя как копнее
да я запалят цяла, да я изгорят.
Да е пожарище, но да не сиротее.
И не пътека да е, а грамаден път.
Да знаеш точно на къде си тръгнал
и да не можеш да се върнеш и да искаш.
Да си иконокрадец в църквата завърнал се.
И да си шепот, писък и въздишка.
Да ми крадеш съня и празника,
да ти се струвам все недоразказана,
и всяка от сълзите във съня ми,
да е за теб най - тежко наказание.
Повярвай ми, не искам обещания.
Не искам да се мамим с красноречия.
Бъди сега и тук. Твори желания.
И не изчезвай. Нямам много вечности.
Аз искам да съм парадокс-момиче.
Да съм доброто в теб и светлина.
И колкото по - бясно ме отричаш,
все повече да съм във тебе любовта.
Да съм любима и най - много мразена.
Да ме копнееш и прогонваш непрестанно.
Вземи от мен и няма да съм празна.
От тебе искам само този пламък.
От тебе искам само този поглед.
И пръстите ти галещи във мрака.
Гори ме, за да те обичам лудо.
И нека изгоря. Едва дочаках.

събота, 19 март 2016 г.

Sometimes you find yourself in the middle of nowhere, and sometimes in the middle of nowhere you find yourself...

Пресякох на червено и в мига, в който стъпих на тротоара, сърцето ми замря. Ляво или дясно. От коя страна е входът за парка. Има ли смисъл изобщо да го търся. Закъсняла съм и премръзнала. Тръгвам инстинктивно на дясно и крача по разбитата алея. Тъмно е, всеки миг ще завали. Защо да е още там? Аз бих ли била? Краката ми ме носят напред, без да чувствам нищо. Не дишам дори. "Първата пейка... Чакай ме на първата пейка". Почти нищо не различавам в мрака. Какво ще му кажа. Не го познавам. Трябваше да се прибера у дома. Толкова съм уморена. Къде отивам... И без това закъснях до безумие. Пред мен изниква силует. Крачи бавно. Не като мен. Изглежда спокоен. Носи шапка. Не различавам лицето. Право в мен ли гледа или така ми се струва? Върви уверено, а аз се разтрепервам. Вече е по - близо, но още не различавам чертите му. Започва да сваля якето си. Като на магия стига до мен. И ме прибира в прегръдка. Прибира ме. Започва да ръми. Двама непознати се притискат плахо един в друг в един обикновен обществен парк, в една обикновена мартенска вечер. Какво правя тук? Защо искам да прошепна "Моля те, имай милост и ме подръж още малко..."

***
Таксиметровият шофьор се съгласява да направи курс до моя квартал. Свалям якето и му го подавам.
- Благодаря ти...
- Остани с него. Ще ми го върнеш следващия път. - усмихва се смутено и аз се чудя за какво ли мисли.
- Не ставай глупав, таксито ще ме остави пред вкъщи...
- Моце ли да ти дам нещо? - пита. Но не дочаква отговор. Вади от джоба си листче, защипано с кламер. Стъписвам се и го гледам няколко секунди. Благодаря му. И го прегръщам. Непохватно, но много по - силно от първия път. Сбогуваме се плахо и аз скачам в таксито. Косата ми е абсолютно мокра. Ще дам последните си пари за такси. Бъркам за листчето и го няма. Ровя трескаво, а шофьорът ме гледа странно. Вероятно ме преценява. Вероятно ме мисли за луда. Със сигурност е прав. Къде отиде това листче? Изпуснах ли го? Не е възможно... Напипвам кламера и си отдъхвам. Тук е. Боже, как се уплалих... Разтварям го с треперещи ръце. А там пише "Ти си единственият диамант в кожена обвивка." Усмихвам се със сълзи в очите. И си мисля, че не ме познава. Че съм обикновено момиче. А после си казвам, че не е така. Поискам ли - мога да руша и градя с цената на всичко.

***

Няма да ти го изпратя. Имам нужда от заглавие обаче. Намерена? Намерени? Намерени никъде... Сетих се...