петък, 23 декември 2011 г.

Азбучен акростих.

Ангелите нямаха сили да оправят кашата, която ние с тебе сами забъркахме.
Боята се стичаше бавно, губеше яркия си цвят, смесвайки се с цялата тази мръсотия, която светът бе събрал.
В очите ти виждах себе си, но ти не спираше да мигаш и аз лека полека се изгубих.
Горе главата си казвах, но Дяволът... Той друго беше намислил.
Дали щях да открия себе си, ако теб вече те няма?
Едва ли си далече, но нямам сили да те стигна.
Животът ме научи, че не винаги получаваш нещо в отговор на това, че жертваш себе си.
Заради теб се връщах и по същата причина си отивах всеки път.
Исках да намеря цвете, по-красиво от тебе и с дъх по-омаен, но само камъни имаше, и спъвах се крачка след крачка.
Както ти мамеше, и аз така се научих, и лошо почнах да мисля. Ти ли така ме научи или животът?
Лъжата бе сигурен убиец, а аз лъжех, и ти също, и те всички това правеха...
Можехме някак да поправим нещата, но не пожелахме и това направи загубата двойна.
Носех сънища, мечти и огън, и те бавно горяха, а в огъня все твоя образ...
Олицетворение на обичта понякога е именно омразата, това от теб го знам.
Пред себе си стоях, а непозната виждах.
Разделях се със старото си аз милиони пъти.
Със себе си разделях се за тебе.
Ту исках да живея, ту спирах се самотна и унила.
Унесох се в магия от живота по-красива.
Фетиш да те наричам, не искам и не смея, защото всичко си и после нищо.
Хем грешка си, хем обич дива...
Цвят летен, син като небето и също толкова далечен.
Често пъти гледам в стената и чувствам, че с малко помощ ще я прескоча и ще стигна отвъд.
Широкият свят в миг ще се открие пред мен.
Ще видя всичко, за което мечтая, защото един ден ти ще се върнеш.
Юмруци стискам, очи затварям и се уча как да се моля.
Яма дълбока зее пред мене, но аз знам, че няма да падна, защото ти не ще ме пуснеш никога.

Always YOURS.

И след всичко преживяно, още ли си цял,
или в нощите безсънни си се разпилял?
Вярваш ли още, че за мене си роден?
Пред мен стоиш, а си тъй отдалечен...
Вдигам аз глава, а ти си точно пред очите ми.
Както винаги готов си за лъжите ми.
Когато се обръщам, не искам да се връщам,
а просто си припомням миг, в който те прегръщам.
И ако можеше да пишеш песни, от които да се влюбя,
дали пък щях в прегръдката ти аз да се изгубя?
Играта ли те изигра или ти сам й даде да спечели?
Битката сами ли сме повели?
Победихме ли? Ще отговоря след като итрия сълзите ти.
Аз властвам дотам, докъдето стигат мечтите ти,
НО тази битка изгубих, ти също падна в боя...
Дори да си много далече, оставам завинаги твоя..

Тя.


Тя.
Тя беше дошла със зимата.
Беше донесла хиляди зими, облаци безчет и бури, които щяха да разбият спокойния му живот. Тя.
Тя идваше и носеше със себе си състрадание, носеше обич.
Тя идваше от далеч, идваше от място, което той дори не бе сънувал.
Сънуваше само нея.
Обичта, която всеки бленува го бе застигнала, бе го обсебила, бе завладяла съществуването му,
а той още не знаеше колко ще плати.
Буря наближаваше. Невиждана при това.
Буря, по-мощна от всички бедствия.
Буря, която щеше да разбули отдавна забравени тайни.
Буря, която не можеше да бъде спряна.
Мрак щеше да настъпи и само любовта бе способна да прогони тъмнината.
Тя.
Тя имаше пламък в душата.
Той имаше нужда от този пламък, за да разбере, че всичко има смисъл.
Явно нещата все пак се нареждаха. Или пък не?
Те все още не бяха разбрали, че веднъж разбиеш ли доверието, то не се поражда отново.
Изчезнало е и трябва много време за да се появи отново.
Време което никой от нас няма.
Цяла вечност!
Кой би могъл да ти я предостави?

Even when I`m fallin out...

Исках да открия тази обич, толкова вековна и желана.
Исках над сърцето ти да властвам, да съм и в съня ти най-мечтана.
Да съм слънцето в студени дни и лунните лъчи в безкрайни нощи.
Даже и когато те забравям, ти да помниш, че съм твоя още.
Даже и когато те погубвам, ти да помниш, че съм твоя още...

Но ти забрави...

Но ти забрави най-важното. Забрави, че трябва да даваш, а не да отнемаш от нея. Трябва да й подаряваш обичта си, да не искаш нищо в замяна. Да я обичаш само защото я има. Не защото е твоя, обичай я, защото съществува някъде на тази земя, родила се е, за да промени живота ти из основи. Да те погълне, после да го провали и да си тръгне с вятъра. След сто години ще се върне по-желана отвсякога, за да ти напомни, че времето не я заличава. Тя пак е всичко, за което мечтаеш. Идва, за да си отиде преди да си разбрал. Мислиш, че не те обича? О, тя би дала живота си за теб. Ти си нейната най-прекрасна тайна. Ти си магията, която носи със себе си. Ти си нейният талисман, но недей да вярваш, че това ще я накара да остане. Тя си тръгва, затова я обичаш толкова. Ако остане, ще се слее с хилядите други момичета, които остават. Но тя си тръгва. Пак те оставя с протегнати ръце и точно това е най - прекрасният миг на света.