петък, 18 ноември 2016 г.

На К. 18.11.2016

Копнежи и вини ме стягат,
кажи ми, че е обич в този случай.
Кажи ми, че от мене ти ще бягаш,
а не обратното пак да се случи.
Не искам да си тръгна от добрия,
за да ме сграбчи лошият. И да ме смаже.
Не искам вкъщи, миейки чинии,
да нямам на кого да се разкажа.
Но да остана при добрия и самотна,
не мога. И отново бягам.
Добър ли си или си котва,
ще ме спасиш или ще се удавя?
Да, зная, никак не е важно.
Сега си тук и допирът ти пари.
Не знам дали е обич, но е топло...
Докосвай и целувай ме, не проговаряй.
Пали душата ми, тя как копнее
да я запалят цяла, да я изгорят.
Да е пожарище, но да не сиротее.
И не пътека да е, а грамаден път.
Да знаеш точно накъде си тръгнал
и да не можеш да се върнеш, и да искаш.
Да си иконокрадец, в църквата завърнал се.
И да си шепот, писък и въздишка.
Да ми крадеш съня и празника,
да ти се струвам все недоразказана,
и всяка от сълзите във съня ми,
да е за теб най-тежко наказание.
Повярвай ми, не искам обещания.
Не искам да се мамим с красноречия.
Бъди сега и тук. Твори желания.
И не изчезвай. Нямам много вечности.
Аз искам да съм парадокс-момиче.
Да съм доброто в теб и светлина.
И колкото по-бясно ме отричаш,
все повече да съм във тебе любовта.
Да съм любима и най-много мразена.
Да ме копнееш и прогонваш непрестанно.
Вземи от мен и няма да съм празна.
От тебе искам само този пламък.
От тебе искам само този поглед.
И пръстите ти, галещи във мрака.
Гори ме, за да те обичам лудо.
И нека изгоря. Едва дочаках.

събота, 19 март 2016 г.

Sometimes you find yourself in the middle of nowhere, and sometimes in the middle of nowhere you find yourself...

Пресякох на червено и в мига, в който стъпих на тротоара, сърцето ми замря. Ляво или дясно. От коя страна е входът за парка. Има ли смисъл изобщо да го търся. Закъсняла съм и премръзнала. Тръгвам инстинктивно на дясно и крача по разбитата алея. Тъмно е, всеки миг ще завали. Защо да е още там? Аз бих ли била? Краката ми ме носят напред, без да чувствам нищо. Не дишам дори. "Първата пейка... Чакай ме на първата пейка". Почти нищо не различавам в мрака. Какво ще му кажа. Не го познавам. Трябваше да се прибера у дома. Толкова съм уморена. Къде отивам... И без това закъснях до безумие. Пред мен изниква силует. Крачи бавно. Не като мен. Изглежда спокоен. Носи шапка. Не различавам лицето. Право в мен ли гледа или така ми се струва? Върви уверено, а аз се разтрепервам. Вече е по - близо, но още не различавам чертите му. Започва да сваля якето си. Като на магия стига до мен. И ме прибира в прегръдка. Прибира ме. Започва да ръми. Двама непознати се притискат плахо един в друг в един обикновен обществен парк, в една обикновена мартенска вечер. Какво правя тук? Защо искам да прошепна "Моля те, имай милост и ме подръж още малко..."
***
Таксиметровият шофьор се съгласява да направи курс до моя квартал. Свалям якето и му го подавам.
- Благодаря ти...
- Остани с него. Ще ми го върнеш следващия път. - усмихва се смутено и аз се чудя за какво ли мисли.
- Не ставай глупав, таксито ще ме остави пред вкъщи...
- Може ли да ти дам нещо? - пита. Но не дочаква отговор. Вади от джоба си листче, защипано с кламер. Стъписвам се и го гледам няколко секунди. Благодаря му. И го прегръщам. Непохватно, но много по-силно от първия път. Сбогуваме се плахо и аз скачам в таксито. Косата ми е абсолютно мокра. Ще дам последните си пари за такси. Бъркам за листчето и го няма. Ровя трескаво, а шофьорът ме гледа странно. Вероятно ме преценява. Вероятно ме мисли за луда. Има известна вероятност да е прав. Къде отиде това проклето листче? Изпуснах ли го? Не е възможно... Напипвам кламера и си отдъхвам. Тук е. Боже, как се уплалих... Разтварям го с треперещи ръце. А там пише "Ти си единственият диамант в кожена обвивка." Усмихвам се със сълзи в очите. И си мисля, че не ме познава. Че съм обикновено момиче... 
***
Няма да ти го изпратя. Имам нужда от заглавие обаче. Намерена за една нощ? Намерени...? Намерени никъде... Почакай, сетих се...

събота, 23 януари 2016 г.

Shh...

Дори като самата тишина
преплита пръсти с моите, за да ги стопли,
тя е галантна, ненатрапчива, ала това,
не пречи все да гледам в локвите.
А в локвите е само моят лик.
Тя, тишината, няма образ. Жалко...
Когато още те настигах с вик,
бяхме деца. И трябваше ни малко.
Береше ми цветя и ме помилваше,
когато бях сгрешила твърде много.
И беше най-правдивият ми съдник.
И тъкмо ти ме съдеше най - строго.
Но ме обичаше. Дваж повече от тях.
Заравяше се нощем във косите ми.
А те, по-тъмни и безкрайни от нощта,
ти обещаваха пожари приказни...
С целувки те рушах и те събирах.
С докосване създавахме вселени.
И щом се губеше, аз лесно те намирах.
Не исках много. Само теб до мене...
А само тишината е до мен.
Вървиме редом, но не се обичаме.
Тя в мой ли, аз ли в неин плен -
открадна моя образ на момиче.
Оставам с нея. Аз и тишината.
Едва ли някога ще я обичам.
Но бродейки безцелно по земята,
все повече на нея ще приличам...

понеделник, 18 януари 2016 г.

Из... страниците

Животът изпърво ме гледаше все изпод вежди.
Аз обаче се научих да се сбъдвам съвсем самостоятелно.
Няма кой да ти сбъдне съдбата, трябва сама.
Уроците са извънредно мъчни понякога.
Някои идват твърде рано, избързват.
А други...
Ти поне не можа ли навреме да дойдеш?
Срещу (почти) всичко се изправих сама.
Най-голямата ми гордост.
Избрах извънредното щастие да спя спокойно.
Животът изпърво не ме обикна.
Но аз изначално обикнах да го живея изцяло, напълно, до дъно...
И той ми прости всички бъдещи грешки.