събота, 23 януари 2016 г.

Shh...

Дори като самата тишина
преплита пръсти с моите, за да ги стопли,
тя е галантна, ненатрапчива, ала това,
не пречи все да гледам в локвите.
А в локвите е само моят лик.
Тя, тишината, няма образ. Жалко...
Когато още те настигах с вик,
бяхме деца. И трябваше ни малко.
Береше ми цветя и ме помилваше,
когато бях сгрешила твърде много.
И беше най-правдивият ми съдник.
И тъкмо ти ме съдеше най - строго.
Но ме обичаше. Дваж повече от тях.
Заравяше се нощем във косите ми.
А те, по-тъмни и безкрайни от нощта,
ти обещаваха пожари приказни...
С целувки те рушах и те събирах.
С докосване създавахме вселени.
И щом се губеше, аз лесно те намирах.
Не исках много. Само теб до мене...
А само тишината е до мен.
Вървиме редом, но не се обичаме.
Тя в мой ли, аз ли в неин плен -
открадна моя образ на момиче.
Оставам с нея. Аз и тишината.
Едва ли някога ще я обичам.
Но бродейки безцелно по земята,
все повече на нея ще приличам...

Няма коментари:

Публикуване на коментар