Излегнала се е на дивана ми, сякаш аз съм в нейния дом, а не обратното, и ме гледа изпитателно докато отпива от виното. Впрочем то също е мое. Анна се чувства като у дома си тук и аз нямам нищо против. Винаги проверява дали в хладилника ми има нещо по вкуса и. И винаги открива нещо. Още е ядосана от онази вечер, но го раздава съвсем небрежно и подхваща с усмивка:
- Искам да ми заемеш някоя от твоите книги. В събота заминавам на почивка. Като чета някоя книга, която си ми препоръчал, ще е все едно, че си там с мен. И ще се чудя какво си мислел и чивствал докато ти самият си я чел. Направо можеш да си представиш, че и ти отиваш на почивка.
- Да, но аз ще съм тук и ще работя докато ти четеш някоя моя любима книга и мързелуваш доволно. Кога се връщаш?
- А ако не се върна, тогава какво? - пита тя прекалено невинно и се ухилва до уши.
- Ами... брат ти ще те убие когато в крайна сметка те открие в някое забутано място в Туркменистан.
- Много си неприятен! - тя се киска, но вътрешно си го представя и знае, че е истина. - Алек, хората винаги ли трябва да се връщат? Не може ли да бягат далеч, когато им се прииска? Защо оставаме въпреки себе си? Защо все дължим нещо някому? Защо все нещо ни задържа? Длъжни сме да се връщаме във все същия дом, при същите приятели и неизменно при същото семейство. А ако не искам? Ако искам да нямам дом и се отрека от семейството и приятелите си чрез Държавен вестник?
Смешното е, че има право. Анна е от хората, които не понасят окови. Усети ли натиск, отлита далеч и връщане няма. Не се застоява дълго на една работа. Не умее да контролира емоциите си и не прикрива особено умело антипатията си към хора, които са съумяли да я събудят.
- Мила Анна, аз ще взема дома ти и ще се грижа за него с цялата загриженост на един разхвърлян работохолик. Ти обикаляй света с моите книги, позволявам ти да вземеш няколко! Но запомни, че хората трябва да се връщат понякога. Към нещо. Нима има нещо по - трагично от това да нямаш при какво да се завърнеш?
- Знам,че ще се смееш, но ми се струва, че докато съм така заета все да се връщам при другите съм загубила пътя към самата себе си.
- Я, ела тук. - казвам и тя моментално се притиска в мен като дете. - Помисли, мила моя, ако сега ме нямаше. Не говоря конкретно за себе си. Ако в тази ситуация нямаше кой да те прегърне? Не е ли прекрасно да има кой да те прегърне, когато смяташ, че си загубил пътя към себе си?
- Алек, ти не разбираш. Никой не ме обича заради това, което съм. Никой не ме разбира наистина. Иска ми се някой да ме види наистина. Знаеш ли, че понякога си представям как на старини съм все така самотна и това ме плаши до смърт. Старостта и самотата ме плашат, а не смъртта.
- Разбирам те...
- Да, но ти си мой приятел, Алек. И е хубаво, че те има, повярвай ми. Но... понякога ми се иска някой да ме обикне, да се влюби в мен, да изгради света си около мен. И аз никога да не съборя този свят, а да му правя ремонти и да му достроявам разни кули, и да почиствам, и да е приказка. Толкова рядко мисля за тези неща, но понякога ме измъчват. Не заслужавам ли да бъда обичана, Алек? Мислиш ли, че съм толкова странна, че никой няма да ме понесе завинаги?
Моля се да не усеща как бие сърцето ми. Облегната на рамото ми, в едната и ръка е чашата вино, която не пуска нито за миг, а другата небрежно поставена на крака ми. Какво да кажа? "Но ти си мой, приятел, Алек" кънти в ушите ми със страшна сила. Хубаво е, че ме има. Хубаво е, че ме има. Мъча се да се съвзема, но главата ми пулсира. Усещам аромата на шампоана и, а през мен минава тръпка, като от токов удар. Има нужда от любов. Иска да я обичат. Моята любима се нуждае от малко любов. Никога не е изричала нещо подобно и то кънти в главата ми, сякаш съм разкрил дълбоко пазена тайна. Моята малка Анна е всъщност едно самотно момиче. Не мога да дишам, а знам, че трябва да кажа нещо и това ме задушава дори повече. Трябва да се съвзема и да и кажа нещо най - сетне. Поглеждам я, а тя е затворила очи, все още стиска чашата, но изглежда сякаш не е тук. Сякаш не е в моите ръце. Това връща мен обратно. Поемам си дъх, за да кажа каквото трябва.
- Не се тровожи, дребосъче. Знам, че ще се намери някой, който да се съгласи да чува как пееш всяка сутрин и дори ще обикне този отвратителен шум. И ще мие чиниите вместо теб когато са твърде много или си преуморена. И ще се разхождате дълго сред природата. И ще харесва всяка твоя чудатост. И ще построи света си около теб, стига да му дадеш да те види наистина. И стига да си готова да изградиш своя собствен около него. Нещата да двустранни, мое уплашено чудаче. Трябва да си готова на луда обич, за да мечтаеш да получиш такава. В противен случай ще ти донесе само мъка.
Тя се надига и ме поглежда. Не съм сигурен, но май е плакала, а аз дори не съм разбрал. Сърцето ми почти спира при тази гледка.
- Алек - гласът и трепери, а аз започвам да се потя и ръцете ми лепнат. - Наистина ли го вярваш?
- Обещавам ти го. Някой ден ще си безумно щастлива. Не знам дали съществува човек способен да те разбере, но знам, че там някъде има човек, който мечтае да те дари с цялата любов на този свят. И ще го стори.
- Ти ме разбираш.
Казва го просто така. Не е въпрос, а най - обикновена констатация. Блузата ми май плувна вече. И аз не те разбирам съвсем, мила моя, но обичам чудото, което си. Така ми се иска да го кажа точно сега, но успявам да изрека само:
- Не бих казал, че те разбирам, малка страннице. Просто съм се примирил с това, че си луда и вече не се чудя защо. Гладна ли си, има малко спагети от вчера.
Тя вече се е поуспокоила, гледа ме с най - подкупващия си поглед, а после промълвява престорено гузно.
- Даа, имаше...
Няма коментари:
Публикуване на коментар