събота, 23 май 2015 г.

Anna...

Минава полунощ, зачел съм се в една от няколкото нови книги, които си набавих днес, празно ми е малко, но не ми е криво. Никакво ми е като цяло. Май ми се ще да заспивам вече, макар хич да не ми се спи. Слава богу, че си купих нощна лампа, за да не ми се налага да ставам и да гася щом усетя, че очите ми не държат. Беше същинско мъчение. Тъкмо се каня да затворя книжката и на вратата се звъни на пожар. Единстженият човек, който се явява така непоканен, не го е правил нощем до сега и сърцето ми трепва. Ставам и отварям, а моята малка магьосница ме гледа втренчено. Мокра е, явно е започнало да вали, а аз не съм разбрал дори.
- Няма ли да ме поканиш? - пита ме докато влиза и събува мокрите си сандали.
- Здравей и на теб - отвръщам все още слисан.
- Съжалявам, че идвам така късно. Не ми се стоеше сама у дома. Хайде да си поговорим за нещо?
- Няма проблем, винаги си добре дошла. За какво ти се говори в този час?
Питам я, защото знам, че не е дошла просто да си поговорим. В един след полунощ никой не идва в дома ви просто за да си поговорите за нещо.
- Не знам. Няма нищо конкретно, но ми се прищя да се разходя в дъжда, да те видя и да си поговорим. И ето ме тук.
Не знам какво да кажа. Странна е,мокра е, красива е. Краката не ме държат. Сядам и тя веднага се изляга на дивана ми с мокрите си дрехи.
- Искаш ли да ти дам нещо сухо? Подгизнала си.
- Не, не, добре съм. Разкажи ми за теб, за работата ти, за семейството ти. Май почти нищо не знам.
Гледам я и сякаш я виждам за пръв път.
- Анна, какво е станало? - не мога да не задам този въпрос. Не мога просто да я оставя да ме отнесе с думи, с очи. Нещо не е наред и е толкова очевидно.
- Всичко е наред, сетих се, че така и не ми даде някоя от твоите книги. Нека си избера сега, може ли? - вече бърника по рафтовете ми и докосва книгите нежно, както вероятно не докосва нищо друго и не се налага да отговарям нещо или да се надигам от мястото си.
Аз си стоя вдървен, наблюдавам я и мога да се закълна, че никога не е била толкова невероятна. Не сме се виждали от онази нощ когато за пръв път разбрах, че е обикновено, самотно момиче. Имах време да помисля и да разбера, че това ме кара да я обичам дори повече. Хванала е "Цар Плъх". Моят стар другар, окъсан от препрочитане. Скоро го подлепях, знам, че няма да се даде още няколко годинки. После ще ми се наложи да си купя някое ново луксозно издание с твърди корици, но засега ползвам това, което ми е останало от баба.
- Алек, може би ще я взема. Кога ми я предложи за пръв път? Преди шест години?
- Там някъде. Може би е време да и дадеш шанс.
- Разкажи ми за какво става дума в нея? Защо все отказваш?
- Не е нарочно. Просто не знам какво да ти кажа. Някои смятат, че е книга за войната. Други твърдят, че е книга за сблъсъка между човешки характери. Грешат. Много повече е. И тъкмо заради това е трудна за описание. Знаеш, че войната винаги е била забележителен феномен в очите ми, но не представена извънредно грубо, натрапващо. Не украсено, подобряващо. Не фалшиво, а реално, болезнено, антиприказно. "Цар Плъх" е книга, която краде сънища, мисли, желания. Не можеш да останеш равнодушен. Можеш да намразиш Клавел заради прямотата му, да поплачеш за Царя, да съжалиш някой герой, да се посмееш с друг но не можеш да не изпиташ съвсем нищо...
- Може би няма да ми хареса и ще ме сметнеш за празноглава или повърхностна. Сигурно много дразниш хората с това, че все искаш да си по-умен от тях!
- Не искам да съм по - умен от никого. Уча, чета и работя само и единствено за себе си.
- На друг ги обяснявай тия, аз те познавам вече
- Съвсем не ме познаваш, пакостнице. - ухилвам и се и усещам, че май е по-спокойна. Поне вече не изглежда готова на самоубийство. Това успокоява и мен за момента.
- Познавам те, Алек. Познавам навиците ти. Знам, че много искаш да ставаш рано и да тренираш, но все не успяваш, защото четеш до късно. Знам, че обичаш синьото и черното. Знам, че мразиш да си гладиш ризите. Знам, че не се подстригваш твърде късо, защото имаш куп белези по главата. За твое сведение, всички мъже, които са имали нормално детство имат такива. Знам, че обичаш да се къпеш с вряла вода и после прозорците в целия апартамент са замъглени. Знам, че много обичаш майка си, въпреки начина, по който все я срязваш посредата на изречението. Знам, че търсиш жената, която да поразтърси подредения ти свят. Знам, че имаш да дадеш толкова много, че би могъл да уплашиш всяка, но не и правилната. Тя ще знае какво да те прави. Тя ще поправи всичките ти недостатъци без да го иска дори. Тя ще те обича заради и въпреки теб и всичко с теб ще и е точно по мярка.
- Не искам никой да ми разбърква света, той си е каша и докато го обитавам сам.
Тя прихва да се смее, но не откъсва очи от мен. Изучава ли ме, по дяволите? Не знам какво се случва.
- Алек, защо не си открит пред мен? Аз мога да ти кажа всичко, а ти винаги се спотайваш зад тънки шеги. Признай, че ти се иска да Я срещнеш. Признай, че и ти мечтаеш за любов понякога.
- Не намираш ли за твърде странно да ме наричаш прикрит, след като дори не можеш да ми обясниш защо дойде в този час при мен?
Тя мълчи. Веднага съжалявам, че съм го казал, но връщане няма. Още мълчание. Доста е плътно, дишам на пресекулки.
- Съжалявам, не биваше да идвам...
- Не, нямах предвид това. Добре дошла си по всяко време и го знаеш. Недей да бягаш от мен. Знаеш, че можеш да ми кажеш всичко. Какво се е случило? Къде заминаваш? Бягаш ли от нещо? - погледът и е изпитателен и студен, отблъсквам я с въпросите си, но не мога да спра и продължавам да питам - Моля те, Анна, говори с мен. Кога се връщаш? Колко време няма да те има? Не ме отблъсквай...
- Не се връщам.
- Моля? - инстинктивно моля за повторение на това безумие.
- Добре ме чу. Няма да се върна.
- И щеше да отнесеш любимата ми книга със себе си? Много приятелско, няма що.
Анна не се смее. Хлипа. Прилошава ми от цялата и хубост и тъга.
- Мила, съжалявам, не исках... Моля те, не плачи... - притеглям я нежно, а тя се притиска в мен яростно и започва да плаче с глас, с тяло, с душа.
Стискам я здраво и чакам да се успокои. Стаята се върти и сякаш минават векове, но тя все пак се взима в ръце, става и отива в банята. Подгизнал съм от сълзите и, целият ухая на нея и просто стоя неподвижно. След малко се връща, зачервена и реална. Как съм могъл да я обожествявам и по този начин да крада от човешката и същност. Толкова е красива след цялата тази буря.
- Алек, трябва да си отида. Трябва да избягам от тук. Не знам коя съм, не знам какво да правя със себе си. Всички ме дърпат назад, сякаш нещо им дължа. Какво им дължа? Това ли е любовта? Да държиш някого в клетка и да не му позволяваш да те остави? Никому не съм длъжна, разбираш ли? Защо да не си отида? Защо? Какво ме спира? При кого да се върна? Уж имам всичко, а нямам нищо тук...
- Анна... Защо говориш така... Имаш толкова близки и приятели, които те обичат и ги е грижа за теб. Кажи ми какво си намислила. Нека поговорим и ще измислим нещо, ще видиш.
- Стана много късно, и двамата трябва да ставаме рано. Обещавам да дойда след работа и да поговорим. При едно условие.
- Каквото кажеш - изричам го бързо, защото съм уплашен и наистина готов на всичко. Не ме е грижа дали си личи.
- Дай ми "Цар Плъх". Веднага щом я прочета ще ти я върна.
- Подарявам ти я.
- Не е нужно, Алек. Наистина ще ти я върна щом...
- Знам, че не е нужно, но искам. Вземи я. Надявам се да ти хареса и да я обсъдим след това. Нека опърпаните и корици красят твоя дом до смъртта си. - вкарвам най - малоумната си усмивка и открадвам една нейна. Бегла е, но е там. Отново мога да дишам, макар и трудно.
- Благодаря ти. Дано не го правиш само защото ти казах всички тези неща.
- Не. Не го правя за това. Но дано все пак не мислиш, че и аз те тегля на някъде. Най - много от всичко искам просто да намериш себе си и да си щастлива.
- Лека нощ, Алек.
Притиска ме силно до себе си и си отива. Но ще поговорим утре. Утре ще ми каже всичко. Утре всичко ще е наред. Заспивам с тези мисли около пет сутринта.
Будя се в девет на другата сутрин. Това не е хубаво. Работният ми ден започва в толкова. Оправям се светкавично бързо и тичам до работата. Слава на Бога, че работя близо до вкъщи. Да, но шефът има лош ден и аз съм само допълнителен трън в очите му. Навиква ми се и около десет е половина се настанявам на мястото си. Имам куп задачи и дори не съм пил кафе, а се чувствам отвратително зле. Успявам да изляза в обедна почивка чак около три. Взимам си кафе от машината и излизам да си намеря пица на парче или някакъв сандвич. По пътя набирам служебния номер на Анна. Нищо. Набирам мобилния и. И там нищо. Сърцето ми забива лудо, сядам на най-близката пейка. Няма я. Знам го с цялото си същество. Няма я. Не биваше да я пускам. Набирам номера на колегата и, а той ми казва, че не е идвала от няколко дни. Неплатен отпуск. Неограничен период.

Няма коментари:

Публикуване на коментар