Пресякох на червено и в мига, в който стъпих на тротоара, сърцето ми замря. Ляво или дясно. От коя страна е входът за парка. Има ли смисъл изобщо да го търся. Закъсняла съм и премръзнала. Тръгвам инстинктивно на дясно и крача по разбитата алея. Тъмно е, всеки миг ще завали. Защо да е още там? Аз бих ли била? Краката ми ме носят напред, без да чувствам нищо. Не дишам дори. "Първата пейка... Чакай ме на първата пейка". Почти нищо не различавам в мрака. Какво ще му кажа. Не го познавам. Трябваше да се прибера у дома. Толкова съм уморена. Къде отивам... И без това закъснях до безумие. Пред мен изниква силует. Крачи бавно. Не като мен. Изглежда спокоен. Носи шапка. Не различавам лицето. Право в мен ли гледа или така ми се струва? Върви уверено, а аз се разтрепервам. Вече е по - близо, но още не различавам чертите му. Започва да сваля якето си. Като на магия стига до мен. И ме прибира в прегръдка. Прибира ме. Започва да ръми. Двама непознати се притискат плахо един в друг в един обикновен обществен парк, в една обикновена мартенска вечер. Какво правя тук? Защо искам да прошепна "Моля те, имай милост и ме подръж още малко..."
***
Таксиметровият шофьор се съгласява да направи курс до моя квартал. Свалям якето и му го подавам.
- Благодаря ти...
- Остани с него. Ще ми го върнеш следващия път. - усмихва се смутено и аз се чудя за какво ли мисли.
- Не ставай глупав, таксито ще ме остави пред вкъщи...
- Може ли да ти дам нещо? - пита. Но не дочаква отговор. Вади от джоба си листче, защипано с кламер. Стъписвам се и го гледам няколко секунди. Благодаря му. И го прегръщам. Непохватно, но много по-силно от първия път. Сбогуваме се плахо и аз скачам в таксито. Косата ми е абсолютно мокра. Ще дам последните си пари за такси. Бъркам за листчето и го няма. Ровя трескаво, а шофьорът ме гледа странно. Вероятно ме преценява. Вероятно ме мисли за луда. Има известна вероятност да е прав. Къде отиде това проклето листче? Изпуснах ли го? Не е възможно... Напипвам кламера и си отдъхвам. Тук е. Боже, как се уплалих... Разтварям го с треперещи ръце. А там пише "Ти си единственият диамант в кожена обвивка." Усмихвам се със сълзи в очите. И си мисля, че не ме познава. Че съм обикновено момиче...
Таксиметровият шофьор се съгласява да направи курс до моя квартал. Свалям якето и му го подавам.
- Благодаря ти...
- Остани с него. Ще ми го върнеш следващия път. - усмихва се смутено и аз се чудя за какво ли мисли.
- Не ставай глупав, таксито ще ме остави пред вкъщи...
- Може ли да ти дам нещо? - пита. Но не дочаква отговор. Вади от джоба си листче, защипано с кламер. Стъписвам се и го гледам няколко секунди. Благодаря му. И го прегръщам. Непохватно, но много по-силно от първия път. Сбогуваме се плахо и аз скачам в таксито. Косата ми е абсолютно мокра. Ще дам последните си пари за такси. Бъркам за листчето и го няма. Ровя трескаво, а шофьорът ме гледа странно. Вероятно ме преценява. Вероятно ме мисли за луда. Има известна вероятност да е прав. Къде отиде това проклето листче? Изпуснах ли го? Не е възможно... Напипвам кламера и си отдъхвам. Тук е. Боже, как се уплалих... Разтварям го с треперещи ръце. А там пише "Ти си единственият диамант в кожена обвивка." Усмихвам се със сълзи в очите. И си мисля, че не ме познава. Че съм обикновено момиче...
***
Няма да ти го изпратя. Имам нужда от заглавие обаче. Намерена за една нощ? Намерени...? Намерени никъде... Почакай, сетих се...
Няма коментари:
Публикуване на коментар