Неуспешен опит за укротяване на опърничавата

Ти искаш да ме укротиш, аз зная.
Да спра да искам да крещя с все сила.
Да спра да искам да достигна края.
Да спра да съм ту зла, ту адски мила.
И искаш да вървя, без да се спъвам,
все в права линия, в една посока.
Аз искам да съм у дома, да не пътувам,
но тази вечер! Утре с два-три скока
ще тръгна надалеч да обикалям.
Ще се загубвам, за да ме намираш.
И ще те нося в мен, но и ще те оставям.
Ще ти е трудно всякога да ме разбираш.
Наистина ли искаш да съм кротка?
Смехът ми да е тих и по-спокоен.
Очите да не светят с луда нотка,
сърцето да не бие с ритъм двоен.
Да съм нормална и обикновена.
Да не мечтая за безкрйно време.
И простудушна, не проникновена...
Върви при друга, мили, а пък мене
ме остави да се изгубвам ежедневно,
да се заливам в смях и сълзи до полуда.
Да си подсвирквам тихо
в търсене на онзи,
който в моето лице ще види чудо.

300 cal знание

    Какво са триста калории? Една филия намазана с пастет и малко намачкано авокадо е тъкмо толкова. Петстотин грама тиквички, изпечени на фурна и поляти с кисело мляко, копър и чесън - пак толкова. Млякото е пълномаслено, не ще и дума. Едно голямо нищо по моя сметка. Освен ако не сте решили да се храните здравословно за седмица или две, за да смъкнете килограм или два преди морето. Или не искате да наричате себе си вегани и да разказвате що е това веган и колко е невероятно да си такъв на всички хора. На абсолютно всички, били те заинтригувани или не чак толкова изгарящи от желание да разберат всяка подробност, която знаете по темата. Или пък не ходите на фитнес преди и след работа, а понякога дори правите коремни преси през обедната почивка. Защото какво друго бихте могли да правите с цялото това свободно  време след филията с пастет и авокадо? Ако не припознахте себе си в нито един от тези образи, триста калории вероятно ви се виждат не съвсем като цяло ядене, а по-скоро като предястие. Или пък десерт. Една поничка в Дънкин донътс е средно около триста калории. Да, само една. Да, животът е жесток. Не се бойте, аз съм една от вас, мили хора, но тук ще говорим за друго...
    Какво са триста калории знание? Горният въпрос беше далеч по-лесен, повярвайте. Дори цял живот да сте се тъпкали само с пици и торти, влизате в google и той веднага ви предоставя стотици хиляди страници с имена като "Рецепти за ДО триста калории? Натисни тук!" или "За по-добър живот - триста калории и надолу!", или "Яж, моли се и обичай себе си...". И какво ли още не. Не можем ли да ядем прекрасни, мазни пържени картофи с адски много сирене, да не се молим докато го правим и все пак да обичаме себе си? Можем и още как! Но да се върнем на темата. Триста калории знание. Напишете в google - резултатът ще е кръгла нула. Няма абсолютно нищо. Не мислете, че не опитах. Тогава реших да седна и да помисля. Какво е знанието? Светлина? Отворена врата? Свобода? Възможност за по-добър живот? Може би.
    Да предположим, че всяка нова дума, която чуем се равнява на петдесет калории, а всеки интересен факт на сто, всяко вълнуващо събитие на сто и петдесет, а всяка интересна история, събудила някаква емоция у нас на двеста. Триста калории и в този случай са едно голямо нищо,нали? Ако в денонощието, състоящо се от двадесет и четири часа, нищо в нас не се размърда нито веднъж, ако умът ни не се разиграе нито за миг, ако нищо не ни учуди, усмихне, натъжи, ако нищо не ни провокира, ако не научим съвсем нищо... Пропиляли ли сме времето си и кой съди дали това е така? Тъкмо тук се намесват всички онези хора с тяхната теория за глупостта и щастието. Глупост не е точната дума. Можем да използваме невежество или необразованост, но точна дума всъщност няма. Тук не е като с храната, както добре знаем. И никакво знание да не получава човек, живее си спокойно и хич не му пука. Защо тогава да ни е необходимо? Защо все искаме да знаем още и още? Нима не е, защото някой все го изисква от нас? Или защото взимаме пример от заобикалящите ни? А те са взели пример от тези, които са заобикаляли тях. Омагьосани кръгове под път и над път.                
     Самото "знание" е доста относително понятие. Добрите оратори с влечение към литературата обикновено са слаби математици. Може ли човек да владее осем езика, но да не разбира и най-простите физически уравнения и все пак да се води "знаещ"? Ами ако може да извади шест процента и половина от сто тридесет и шест хиляди и двеста без калкулатор,но и майчиния си език не владее добре? Кой от двамата тогава знае повече?
   Към този момент моята гледна точка остана неизказана. Тя не се състои от сложни термини, социологически изследвания и други подобни. Тя се състои в следното - триста калории знание не са много. Хората сме различни обаче. Ако един селянин цял живот е косил тревата си по един начин, а сега изведнъж "младоците" са му показали нов, по - лесен начин и това ще ускори и улесни работата му многократно, колко калории знание са това? Със сигурност много повече от триста. Но за мен - около стотина. За него е промяна в начина на живеене. За мен - просто факт. Дори не е много интересен, признавам. "Знанието" е нещо различно за всеки от нас и все пак свързващо ни. Обединява и дели. И все пак, ежедневно се стремим към него. Някои от нас с любов, други по задължение. Някои не осъзнават колко много неща научават всеки ден. Някои дори не разбират това, което знаят. Истината е да си щастлив с придобитото знание. Истината е то да те доближи до хора с близко до твоето мислене и това те направи щастлив. Истината е просто това - щастие. Нима онзи селянин е по - нещастен от мен когато цялата сесия е минала успешно? Но той е наторил цялата си градинка, разбирате ли? Съвсем самичък. Сега тя ще е дваж по-плодородна от миналата година. Какво по-голямо щастие? А на мен ми предстоят още доста сесии...
    Да знаеш какво те прави щастлив, да го откриеш и усвоиш - това е знанието. Да го усвояваш по малко всеки ден. Не знам колко хиляди калории е, но знам, че е равно на щастие и това ми стига. А на вас?

Not so far.

Когато ти се струва, че си много
далеч от всичко мило, близко, свято.
Когато клатят вярата ти в Бога,
когато си единствен на Земята.
Когато си объркан и отритнат,
когато няма кой да те разбира -
доброто в себе си повикай
и път към себе си ти ще ще намираш.
Ще крачиш гордо, защото знаеш,
че си красив и благ отвътре,
обичащ си, добър, мечтаещ...
И няма страшно, ако вън се мръкне.
Защото пламъкът не е във Тях.
И никой няма власт над него.
И няма от какво да те е страх,
дори когато свети бегло.
Дори когато сякаш ще угасне,
той ти показва пътя, само гледай!
И вътре ще си вечно непораснал.
Не по -висок от 2-3 педи.
Пази детето и пожара в тебе.
С тях някак ще се справяш с всичко.
Когато се почувстваш непотребен,
откривай добрината в теб. И се обичай.

Кокичета.

Когато някой ви е дал
и малкото, което сам е имал.
Когато често се е смял
с неволите на вашите години.
Подавал ви е своята ръка
и трил е сълзите ви в късен час.
А после със парченце шоколад
е палел светлинка във вас.
Когато този някой ви е пял
и ви е мислил, и ви е обичал.
В душата ви било е бяло
и чисти сте били. Като кокичета.
И днес, когато сте цинични вече,
и от житейските уроци загрубели -
в очите бабини, премрежени, далечни,
е вечно слънчево и вечно е неделя.
Веднага щом ви види и забравя
за всяка своя собствена неволя.
Грешките ви нивга не поправя,
а само ви напътства на завоите...
Когато някой всичко ви е дал.
Каквото имал е. Макар да не е много.
Когато с вас до късно нощем се е смял,
ето това е непосилно Сбогом...
Но аз ще се сбогувам със усмивка.
Сълзите ще оставя зад гърба.
За теб това е, бабо, заслужена почивка.
Във нас ще бъдеш жива дори и след смъртта.
Но, моля ви се, стига!  Защо ви е горчиво?
Ценете хората, които силно ви обичат
дори като душите ви са вече тъмно сиви,
за тях ще бъдете завинаги кокичета.

Писмо

Здравей, драги Омире!

Пиша ти това писмо, защото имам какво да кажа, но сякаш вече нямам на кого. Знам, че никога няма да стигне до теб, но все пак е някаква утеха. Ще ми се да те познавах, знаеш ли? Богиня Темида ми се яви. Каза ми, че хиляди години след като вече ни няма, имената ни ще бъдат поставяни едно до друго. И какви спорове само щяло да има, какви размирици! Разказа ми и куп други неща, които може би беше по-добре да не знам и, с които няма да затормозявам сега тебе.
Сподели ми обаче една тайна, а аз чувствам, че трябва да ти я кажа. Един ден хората щели да спрат да вярват в боговете. Когато и последният човек загубел своята вяра, Олимп щял да рухне, да се изравни със земята, да изчезне завинаги. Не мога да си го представя дори и да искам. Лесно ти е на теб, защото вече те няма. Аз търпя предсказания за изчезването на света, такъв какъвто го познаваме. Аз, с нежелание ставам свидетел на вечния спор - истински ли си. Но не бой се, непознати другарьо, никога не съм се съмнявал в тебе. Не знам син ли си на Йокаста и Телемах, на остров Хиос ли си роден или в Атина, но ти възпита и мене, и цяла Елада и другото ми се вижда до болка незначително. Дали си бил сляп,също не зная, но на толкова хора отвори очите! Овековечи герои, които до ден днешен носят надежда. Силата на думите ти вдига света на крака. Света, Омире! А не просто една Гърция. Че боговете ще бъдат един ден
забравени, аз не мога да повярвам. Но тебе и твоите творби ще забрави ли някога някой? Ти ще си онова незабравимо начало, в това съм сигурен. Дали творбите ти са били в словесна форма само, дали ти си ги записал или някой много след тебе - не зная, но ги има и ще се черпят знания от тях докато са живи. А нима биха могли да умрат? Ето това би било пълна разруха, но човечестовото, вярвам, не е до там оглупяло. Защо ти пиша това писмо, щом знам, че то няма да стигне до тебе? Защото съм сам и чувствам, че не ми остава много. Самотата те кара да мечтаеш за другар. Бъди мой другар, приемай думите и мислите ми,макар с мълчание. С тебе, учительо, тишината не е тъй оглушителна. Дано те открия някъде в царството на Хадес. Дано поне веднъж те срещна и ти благодаря за всичко, което си ни поднесъл даром. Това писмо действително ме успокои. Ще го нося с мене и ще ти го дам един ден ако те видя. Като те видя. Оптимизмът, казват, правел живота по-цветен. Тая мисъл вкарва малко цвят и в моя и усмихва деня ми. Забравих да ти кажа - Темида не се бои. Благодарение на теб, те ще бъдат помнени и след смъртта. Нима това е малка награда? И богове, и хора на тебе дължат повече отколкото подозират. Поклон пред делата, пред дните и пред паметта ти!

Твой брат по любов и идея,

Хезиод.

Anna...

Минава полунощ, зачел съм се в една от няколкото нови книги, които си набавих днес, празно ми е малко, но не ми е криво. Никакво ми е като цяло. Май ми се ще да заспивам вече, макар хич да не ми се спи. Слава богу, че си купих нощна лампа, за да не ми се налага да ставам и да гася щом усетя, че очите ми не държат. Беше същинско мъчение. Тъкмо се каня да затворя книжката и на вратата се звъни на пожар. Единстженият човек, който се явява така непоканен, не го е правил нощем до сега и сърцето ми трепва. Ставам и отварям, а моята малка магьосница ме гледа втренчено. Мокра е, явно е започнало да вали, а аз не съм разбрал дори.
- Няма ли да ме поканиш? - пита ме докато влиза и събува мокрите си сандали.
- Здравей и на теб - отвръщам все още слисан.
- Съжалявам, че идвам така късно. Не ми се стоеше сама у дома. Хайде да си поговорим за нещо?
- Няма проблем, винаги си добре дошла. За какво ти се говори в този час?
Питам я, защото знам, че не е дошла просто да си поговорим. В един след полунощ никой не идва в дома ви просто за да си поговорите за нещо.
- Не знам. Няма нищо конкретно, но ми се прищя да се разходя в дъжда, да те видя и да си поговорим. И ето ме тук.
Не знам какво да кажа. Странна е,мокра е, красива е. Краката не ме държат. Сядам и тя веднага се изляга на дивана ми с мокрите си дрехи.
- Искаш ли да ти дам нещо сухо? Подгизнала си.
- Не, не, добре съм. Разкажи ми за теб, за работата ти, за семейството ти. Май почти нищо не знам.
Гледам я и сякаш я виждам за пръв път.
- Анна, какво е станало? - не мога да не задам този въпрос. Не мога просто да я оставя да ме отнесе с думи, с очи. Нещо не е наред и е толкова очевидно.
- Всичко е наред, сетих се, че така и не ми даде някоя от твоите книги. Нека си избера сега, може ли? - вече бърника по рафтовете ми и докосва книгите нежно, както вероятно не докосва нищо друго и не се налага да отговарям нещо или да се надигам от мястото си.
Аз си стоя вдървен, наблюдавам я и мога да се закълна, че никога не е била толкова невероятна. Не сме се виждали от онази нощ когато за пръв път разбрах, че е обикновено, самотно момиче. Имах време да помисля и да разбера, че това ме кара да я обичам дори повече. Хванала е "Цар Плъх". Моят стар другар, окъсан от препрочитане. Скоро го подлепях, знам, че няма да се даде още няколко годинки. После ще ми се наложи да си купя някое ново луксозно издание с твърди корици, но засега ползвам това, което ми е останало от баба.
- Алек, може би ще я взема. Кога ми я предложи за пръв път? Преди шест години?
- Там някъде. Може би е време да и дадеш шанс.
- Разкажи ми за какво става дума в нея? Защо все отказваш?
- Не е нарочно. Просто не знам какво да ти кажа. Някои смятат, че е книга за войната. Други твърдят, че е книга за сблъсъка между човешки характери. Грешат. Много повече е. И тъкмо заради това е трудна за описание. Знаеш, че войната винаги е била забележителен феномен в очите ми, но не представена извънредно грубо, натрапващо. Не украсено, подобряващо. Не фалшиво, а реално, болезнено, антиприказно. "Цар Плъх" е книга, която краде сънища, мисли, желания. Не можеш да останеш равнодушен. Можеш да намразиш Клавел заради прямотата му, да поплачеш за Царя, да съжалиш някой герой, да се посмееш с друг но не можеш да не изпиташ съвсем нищо...
- Може би няма да ми хареса и ще ме сметнеш за празноглава или повърхностна. Сигурно много дразниш хората с това, че все искаш да си по-умен от тях!
- Не искам да съм по - умен от никого. Уча, чета и работя само и единствено за себе си.
- На друг ги обяснявай тия, аз те познавам вече
- Съвсем не ме познаваш, пакостнице. - ухилвам и се и усещам, че май е по-спокойна. Поне вече не изглежда готова на самоубийство. Това успокоява и мен за момента.
- Познавам те, Алек. Познавам навиците ти. Знам, че много искаш да ставаш рано и да тренираш, но все не успяваш, защото четеш до късно. Знам, че обичаш синьото и черното. Знам, че мразиш да си гладиш ризите. Знам, че не се подстригваш твърде късо, защото имаш куп белези по главата. За твое сведение, всички мъже, които са имали нормално детство имат такива. Знам, че обичаш да се къпеш с вряла вода и после прозорците в целия апартамент са замъглени. Знам, че много обичаш майка си, въпреки начина, по който все я срязваш посредата на изречението. Знам, че търсиш жената, която да поразтърси подредения ти свят. Знам, че имаш да дадеш толкова много, че би могъл да уплашиш всяка, но не и правилната. Тя ще знае какво да те прави. Тя ще поправи всичките ти недостатъци без да го иска дори. Тя ще те обича заради и въпреки теб и всичко с теб ще и е точно по мярка.
- Не искам никой да ми разбърква света, той си е каша и докато го обитавам сам.
Тя прихва да се смее, но не откъсва очи от мен. Изучава ли ме, по дяволите? Не знам какво се случва.
- Алек, защо не си открит пред мен? Аз мога да ти кажа всичко, а ти винаги се спотайваш зад тънки шеги. Признай, че ти се иска да Я срещнеш. Признай, че и ти мечтаеш за любов понякога.
- Не намираш ли за твърде странно да ме наричаш прикрит, след като дори не можеш да ми обясниш защо дойде в този час при мен?
Тя мълчи. Веднага съжалявам, че съм го казал, но връщане няма. Още мълчание. Доста е плътно, дишам на пресекулки.
- Съжалявам, не биваше да идвам...
- Не, нямах предвид това. Добре дошла си по всяко време и го знаеш. Недей да бягаш от мен. Знаеш, че можеш да ми кажеш всичко. Какво се е случило? Къде заминаваш? Бягаш ли от нещо? - погледът и е изпитателен и студен, отблъсквам я с въпросите си, но не мога да спра и продължавам да питам - Моля те, Анна, говори с мен. Кога се връщаш? Колко време няма да те има? Не ме отблъсквай...
- Не се връщам.
- Моля? - инстинктивно моля за повторение на това безумие.
- Добре ме чу. Няма да се върна.
- И щеше да отнесеш любимата ми книга със себе си? Много приятелско, няма що.
Анна не се смее. Хлипа. Прилошава ми от цялата и хубост и тъга.
- Мила, съжалявам, не исках... Моля те, не плачи... - притеглям я нежно, а тя се притиска в мен яростно и започва да плаче с глас, с тяло, с душа.
Стискам я здраво и чакам да се успокои. Стаята се върти и сякаш минават векове, но тя все пак се взима в ръце, става и отива в банята. Подгизнал съм от сълзите и, целият ухая на нея и просто стоя неподвижно. След малко се връща, зачервена и реална. Как съм могъл да я обожествявам и по този начин да крада от човешката и същност. Толкова е красива след цялата тази буря.
- Алек, трябва да си отида. Трябва да избягам от тук. Не знам коя съм, не знам какво да правя със себе си. Всички ме дърпат назад, сякаш нещо им дължа. Какво им дължа? Това ли е любовта? Да държиш някого в клетка и да не му позволяваш да те остави? Никому не съм длъжна, разбираш ли? Защо да не си отида? Защо? Какво ме спира? При кого да се върна? Уж имам всичко, а нямам нищо тук...
- Анна... Защо говориш така... Имаш толкова близки и приятели, които те обичат и ги е грижа за теб. Кажи ми какво си намислила. Нека поговорим и ще измислим нещо, ще видиш.
- Стана много късно, и двамата трябва да ставаме рано. Обещавам да дойда след работа и да поговорим. При едно условие.
- Каквото кажеш - изричам го бързо, защото съм уплашен и наистина готов на всичко. Не ме е грижа дали си личи.
- Дай ми "Цар Плъх". Веднага щом я прочета ще ти я върна.
- Подарявам ти я.
- Не е нужно, Алек. Наистина ще ти я върна щом...
- Знам, че не е нужно, но искам. Вземи я. Надявам се да ти хареса и да я обсъдим след това. Нека опърпаните и корици красят твоя дом до смъртта си. - вкарвам най - малоумната си усмивка и открадвам една нейна. Бегла е, но е там. Отново мога да дишам, макар и трудно.
- Благодаря ти. Дано не го правиш само защото ти казах всички тези неща.
- Не. Не го правя за това. Но дано все пак не мислиш, че и аз те тегля на някъде. Най - много от всичко искам просто да намериш себе си и да си щастлива.
- Лека нощ, Алек.
Притиска ме силно до себе си и си отива. Но ще поговорим утре. Утре ще ми каже всичко. Утре всичко ще е наред. Заспивам с тези мисли около пет сутринта.
Будя се в девет на другата сутрин. Това не е хубаво. Работният ми ден започва в толкова. Оправям се светкавично бързо и тичам до работата. Слава на Бога, че работя близо до вкъщи. Да, но шефът има лош ден и аз съм само допълнителен трън в очите му. Навиква ми се и около десет е половина се настанявам на мястото си. Имам куп задачи и дори не съм пил кафе, а се чувствам отвратително зле. Успявам да изляза в обедна почивка чак около три. Взимам си кафе от машината и излизам да си намеря пица на парче или някакъв сандвич. По пътя набирам служебния номер на Анна. Нищо. Набирам мобилния и. И там нищо. Сърцето ми забива лудо, сядам на най-близката пейка. Няма я. Знам го с цялото си същество. Няма я. Не биваше да я пускам. Набирам номера на колегата и, а той ми казва, че не е идвала от няколко дни. Неплатен отпуск. Неограничен период.

I am in love with you, Anna Petrovna, and you`ll never know

Излегнала се е на дивана ми, сякаш аз съм в нейния дом, а не обратното, и ме гледа изпитателно докато отпива от виното. Впрочем то също е мое. Анна се чувства като у дома си тук и аз нямам нищо против. Винаги проверява дали в хладилника ми има нещо по вкуса и. И винаги открива нещо. Още е ядосана от онази вечер, но го раздава съвсем небрежно и подхваща с усмивка:
- Искам да ми заемеш някоя от твоите книги. В събота заминавам на почивка. Като чета някоя книга, която си ми препоръчал, ще е все едно, че си там с мен. И ще се чудя какво си мислел и чивствал докато ти самият си я чел. Направо можеш да си представиш, че и ти отиваш на почивка.
- Да, но аз ще съм тук и ще работя докато ти четеш някоя моя любима книга и мързелуваш доволно. Кога се връщаш?
- А ако не се върна, тогава какво? - пита тя прекалено невинно и се ухилва до уши.
- Ами... брат ти ще те убие когато в крайна сметка те открие в някое забутано място в Туркменистан.
- Много си неприятен! - тя се киска, но вътрешно си го представя и знае, че е истина. - Алек, хората винаги ли трябва да се връщат? Не може ли да бягат далеч, когато им се прииска? Защо оставаме въпреки себе си? Защо все дължим нещо някому? Защо все нещо ни задържа? Длъжни сме да се връщаме във все същия дом, при същите приятели и неизменно при същото семейство. А ако не искам? Ако искам да нямам дом и се отрека от семейството и приятелите си чрез Държавен вестник?
Смешното е, че има право. Анна е от хората, които не понасят окови. Усети ли натиск, отлита далеч и връщане няма. Не се застоява дълго на една работа. Не умее да контролира емоциите си и не прикрива особено умело антипатията си към хора, които са съумяли да я събудят.
- Мила Анна, аз ще взема дома ти и ще се грижа за него с цялата загриженост на един разхвърлян работохолик. Ти обикаляй света с моите книги, позволявам ти да вземеш няколко! Но запомни, че хората трябва да се връщат понякога. Към нещо. Нима има нещо по - трагично от това да нямаш при какво да се завърнеш?
- Знам,че ще се смееш, но ми се струва, че докато съм така заета все да се връщам при другите съм загубила пътя към самата себе си.
- Я, ела тук. - казвам и тя моментално се притиска в мен като дете. - Помисли, мила моя, ако сега ме нямаше. Не говоря конкретно за себе си. Ако в тази ситуация нямаше кой да те прегърне? Не е ли прекрасно да има кой да те прегърне, когато смяташ, че си загубил пътя към себе си?
- Алек, ти не разбираш. Никой не ме обича заради това, което съм. Никой не ме разбира наистина. Иска ми се някой да ме види наистина. Знаеш ли, че понякога си представям как на старини съм все така самотна и това ме плаши до смърт. Старостта и самотата ме плашат, а не смъртта.
- Разбирам те...
- Да, но ти си мой приятел, Алек. И е хубаво, че те има, повярвай ми. Но... понякога ми се иска някой да ме обикне, да се влюби в мен, да изгради света си около мен. И аз никога да не съборя този свят, а да му правя ремонти и да му достроявам разни кули, и да почиствам, и да е приказка. Толкова рядко мисля за тези неща, но понякога ме измъчват. Не заслужавам ли да бъда обичана, Алек? Мислиш ли, че съм толкова странна, че никой няма да ме понесе завинаги?
Моля се да не усеща как бие сърцето ми. Облегната на рамото ми, в едната и ръка е чашата вино, която не пуска нито за миг, а другата небрежно поставена на крака ми. Какво да кажа? "Но ти си мой, приятел, Алек" кънти в ушите ми със страшна сила. Хубаво е, че ме има. Хубаво е, че ме има. Мъча се да се съвзема, но главата ми пулсира. Усещам аромата на шампоана и, а през мен минава тръпка, като от токов удар. Има нужда от любов. Иска да я обичат. Моята любима се нуждае от малко любов. Никога не е изричала нещо подобно и то кънти в главата ми, сякаш съм разкрил дълбоко пазена тайна. Моята малка Анна е всъщност едно самотно момиче. Не мога да дишам, а знам, че трябва да кажа нещо и това ме задушава дори повече. Трябва да се съвзема и да и кажа нещо най - сетне. Поглеждам я, а тя е затворила очи, все още стиска чашата, но изглежда сякаш не е тук. Сякаш не е в моите ръце. Това връща мен обратно. Поемам си дъх, за да кажа каквото трябва.
- Не се тровожи, дребосъче. Знам, че ще се намери някой, който да се съгласи да чува как пееш всяка сутрин и дори ще обикне този отвратителен шум. И ще мие чиниите вместо теб когато са твърде много или си преуморена. И ще се разхождате дълго сред природата. И ще харесва всяка твоя чудатост. И ще построи света си около теб, стига да му дадеш да те види наистина. И стига да си готова да изградиш своя собствен около него. Нещата да двустранни, мое уплашено чудаче. Трябва да си готова на луда обич, за да мечтаеш да получиш такава. В противен случай ще ти донесе само мъка.
Тя се надига и ме поглежда. Не съм сигурен, но май е плакала, а аз дори не съм разбрал. Сърцето ми почти спира при тази гледка.
- Алек - гласът и трепери, а аз започвам да се потя и ръцете ми лепнат. - Наистина ли го вярваш?
- Обещавам ти го. Някой ден ще си безумно щастлива. Не знам дали съществува човек способен да те разбере, но знам, че там някъде има човек, който мечтае да те дари с цялата любов на този свят. И ще го стори.
- Ти ме разбираш.
Казва го просто така. Не е въпрос, а най - обикновена констатация. Блузата ми май плувна вече. И аз не те разбирам съвсем, мила моя, но обичам чудото, което си. Така ми се иска да го кажа точно сега, но успявам да изрека само:
- Не бих казал, че те разбирам, малка страннице. Просто съм се примирил с това, че си луда и вече не се чудя защо. Гладна ли си, има малко спагети от вчера.
Тя вече се е поуспокоила, гледа ме с най - подкупващия си поглед, а после промълвява престорено гузно.
- Даа, имаше...