Your kind of lady...

Съвсем не мислех да пиша.
Днес съм така заспала...
Бурята е след затишие.
Магията - рядко бяла.
Очите ти - никога светли.
Езикът - винаги остър.
Повърхностно с теб сме се вгледали
в най - сладкото от живота.
Миглите - разбулват сънища.
Душата ти - райски кът.
Пръстите пък чертаят пътища,
по които ни следва студът...
Наистина бих си поспала,
но сгушена във ръцете ти.
И живота си бих изживяла
държейки все същите,двете....

А, Б, В... розово, черно и пак розово.

А всъщност никога не е било необходимо да си идеален, но...
Било ли е писано да те обикна какъвто си?
Възможно ли е "да ни е писано" на различни планети?
Горещо се надявам да съществуваш на моята.
Добре e, че не можеш да видиш каква съм...
Е, била съм и по-разбита, но и сега не съм за пред хора.
Животът ми е истинска развалина.
Защото съм/си/сме бедствие.
И какво ако всички ме видят такава?
Кой от всички познава и бездната в мен?
Лесно е да разбера - никой не вдига ръката си...
Моля те, любов, недей да съществуваш на друга планета...
Не ме оставяй да те търся, ако не е сигурно, че ще бъдеш намерен.
Огънят не може да гори цяла вечност без ни едно разпалване.
Прости прямотата ми, но сърцето е алергично към празнини вече.
Розовото изобщо не е поеточно, а черното носи вселени.
Съществувай, любов, съществувай на тази планета...
Толкова е розово, че май всеки момент ще повърна.
Уютно ми е само в черното и в ръцете ти.
Финалът е неизвестен, несигурен и май и той ще се окаже розов.
Хартията ми е на свършване, ще започна да пиша по стената.
Цялата ще е в истинност, човечност и бъдеще.
Човечно ли ти се вижда "да ни е писано" на различни планети?
Шестото ми чувство нашепва, че и в черното не ще те намеря...
Щяла съм съвсем да загубя следите ти.
Юнаците не се давали лесно на коя да е девойка...
Явно ще съм си "коя да е" на тази ужасна планета в цвят розово, на която ти изобщо не съществуваш.

There and back again...

И днес около свечеряване
ще тичам към дома ти топъл.
Прегръдки ще си подаряваме,
ще е така красив животът.
И ще преплитаме крачета,
и ще си шепнем за безкрая.
Ще ме подпитваш за други момчета,
ще мълвя, че до лудост желая те...
Ще ти давам надежда за истинност,
ще ми даваш надежда за вечност.
Ще се пазя все толкова искрена,
ще опазиш ти свойта човечност.
Ще ме милваш с все същите длани
и днес около свечеряване.
И докато зарастнат всички рани...
И след това. И до забравяне...
И вече заспиваща, сгушена, сгрята
заслушана в тихото, в нощното, в спрялото...
ще знам, че тука, на Земята
ти си и краят... и началото.

Аз съвсем не съм те забравила...

Аз съвсем не съм те забравила.

И в тъмното с мене будуваш.
А денем, глава изправила,
повтарям си - не съществуваш.
Но има те, на блок разстояние.
Може би чакаш да мина.
И аз, вярвай ми, имам желание...
Но решение все не взимам...
Да мина ли покрай твоя
блок, на моя приличащ?
С очи ми мълвеше "Ти моя си..."

Но дали още мене обичаш?

Дали ако мина случайно,
в дома ти уютен ще свети?
И тайно дали ще реша, пак случайно,
да падне гръм от небето...
Да рукне тогава дъжд, бесен и страшен,
и аз да ти звънна отдолу.
Ти да отвориш и малко уплашен
да ме поканиш на топло...
И да ме питаш дали съм щастлива
и аз да отвърна: "Ужасно!"
Да се усмихнеш накриво
и да ми пророниш: "Прекрасно..."
Аз съвсем не съм те забравила...

Така ми липсва гласът ти...
Ако наистина бях го направила,
не бих позвънила в домът ти.
Затова не минавам край теб,
или поне не много често.
Ако завали, дано съм далеч...
Или дано у вас не е светло.

I am your princess;

Хей, принце, аз съм ти принцесата!
Да, честна дума - аз съм.
И външно съм обикновена,
но вътре пълна с чудеса съм.
Повярвай само. Прогледни.
Отвори си очите за мене.
Тези красиви, тъмни очи,
в които събира се цялото време...
Нашето време... То вече изтича.
Че мен си сънувал, кажи ми.
Че мен си мечтал и че мен си обичал...
И хайде сега, целуни ме.

Fake

Да съм сегашна, но и бъдеща,
да съм сама, но и в ръцете ти.
Да съм възможно най-обичаща.
Но и далече от сърцето ти...
Ти принц не си, аз това си го зная.
Принцеса и аз в друг живот май била съм.
Но искам ръцете ти, за друго нехая.
Твоя не съм ли, не зная чия съм...
Ти, с твоите бягства и късни завръщания
ме правиш омразна за мене самата,
но с няколко чакани, топки прегръщания
приключвам със залеза - пламва зората.
И нов е денят, нова аз, а и сърцето ми
колко те е страдало не помни вече.
И чисто ново го полагам във ръцете ти.
А ти избягваш с него на далече.
И няма те. И може би е по-добре.
Може би така ще те преболедувам...
Ала, мой фалшиви принце - всичките морета,
за да те намеря ще преплувам...

Събуждане

А колко много ми се спеше...
Аз исках просто да поспя.
Навън пороен дъжд валеше,
а аз не спирах да боля...
И тъй - заспах. Не непробудно.
Но пък достатъчно дълбоко.
Не помнех колко беше трудно
да падна от най най високото...
Не помнех. Просто те сънувах.
Сънувах слънце във очите,
море, в което с теб да плуваме
и топъл,летен бриз в косите.
Сън като приказка. Какъв разкош.
Така не исках да се будя...
Животът беше адски лош
и в него щях да те изгубя...
Така си мислех. Но не стана.
И щом очите си отворих,
света видях, до лудост влюбих се,
когато ти ми заговори
за всичко, дето си обичал...
За всичко, дето си видял.
За туй, в което си се вричал
и за което си мечтал.
За обич и за топли длани.
За сладък сън в студена нощ.
За лек от най-дълбоки рани,
нанесени като със нож.
Отнесе мислите ми някъде
и все не спирам да се чудя,
какво ли щеше да е ако бях
отказала да се събудя...