Живот без теб и с теб в безкрая...
Не тръгнахме ли по различен път?
Къде си тръгнал? Ти нима не знаеш?
Без теб не ще е същият светът.
Ще е един такъв, безцветен,
без много радост и слънца.
И ще е зимен, рядко летен.
И ще е пълен със тъга.
Не си отивай, поседни,
погледай мъничко цветята.
И вятърът да ти разкаже
какво видял е по Земята.
Недей да бързаш, нека само
за миг пак да докосна твойта длан,
да сложа аз глава на твойто рамо
и да усетиш, че е тъжно да си сам.
Но ти все пак не можеш да останеш?
Така ли? Но това е много жалко...
Друг бил пътя ти и други хора чакали
да ги обичаш, та макар за малко.
Е, хайде тръгвай! Ако ни е писано,
ще се застигнем нейде по света.
Помни това, защото е подписано
от мене, но и от една
омайница. Една напълно луда.
Тя хване ли те, знай, ще те влуди!
Ти с нея ще се видиш в чудо,
но с нея се отварят сто врати...
И както си вървиш по пътя,
тя, Любовта ти го пресича.
И ти не искаш, зная, да отстъпиш.
А тя така поглъщащо обича...
Ти искаш да си продължиш, аз зная.
Но пътят ти в миг вече е пътека.
А тя те чака, там, накрая,
подава ти ръка полека...
Живот без теб и с теб в безкрая.
От тук започна мисълта ми.
Аз късно нощем не ридая,
но винаги си в съня ми.
Живот без теб и с теб - изглежда лесно.
Но колко ще е лесно, ти кажи.
Изглеждам ти унила? Интересно...
Една любов отвътре ми тежи...
Поглеждам те, а ти си тръгнал вече.
Вървиш напред по пътя свой.
Уж близо си, а толкова далече...
Но някой ден, аз знам, че ще си мой.
Последни думи, много се забавих.
Дано се срещнете по пътя с Нея.
Тя знам, че няма да забрави
да ти припомни аз къде живея...
вторник, 5 февруари 2013 г.
вторник, 10 април 2012 г.
понеделник, 26 декември 2011 г.
петък, 23 декември 2011 г.
Азбучен акростих.
Ангелите нямаха сили да оправят кашата, която ние с тебе сами забъркахме.
Боята се стичаше бавно, губеше яркия си цвят, смесвайки се с цялата тази мръсотия, която светът бе събрал.
В очите ти виждах себе си, но ти не спираше да мигаш и аз лека полека се изгубих.
Горе главата си казвах, но Дяволът... Той друго беше намислил.
Дали щях да открия себе си, ако теб вече те няма?
Едва ли си далече, но нямам сили да те стигна.
Животът ме научи, че не винаги получаваш нещо в отговор на това, че жертваш себе си.
Заради теб се връщах и по същата причина си отивах всеки път.
Исках да намеря цвете, по-красиво от тебе и с дъх по-омаен, но само камъни имаше, и спъвах се крачка след крачка.
Както ти мамеше, и аз така се научих, и лошо почнах да мисля. Ти ли така ме научи или животът?
Лъжата бе сигурен убиец, а аз лъжех, и ти също, и те всички това правеха...
Можехме някак да поправим нещата, но не пожелахме и това направи загубата двойна.
Носех сънища, мечти и огън, и те бавно горяха, а в огъня все твоя образ...
Олицетворение на обичта понякога е именно омразата, това от теб го знам.
Пред себе си стоях, а непозната виждах.
Разделях се със старото си аз милиони пъти.
Със себе си разделях се за тебе.
Ту исках да живея, ту спирах се самотна и унила.
Унесох се в магия от живота по-красива.
Фетиш да те наричам, не искам и не смея, защото всичко си и после нищо.
Хем грешка си, хем обич дива...
Цвят летен, син като небето и също толкова далечен.
Често пъти гледам в стената и чувствам, че с малко помощ ще я прескоча и ще стигна отвъд.
Широкият свят в миг ще се открие пред мен.
Ще видя всичко, за което мечтая, защото един ден ти ще се върнеш.
Юмруци стискам, очи затварям и се уча как да се моля.
Яма дълбока зее пред мене, но аз знам, че няма да падна, защото ти не ще ме пуснеш никога.
Боята се стичаше бавно, губеше яркия си цвят, смесвайки се с цялата тази мръсотия, която светът бе събрал.
В очите ти виждах себе си, но ти не спираше да мигаш и аз лека полека се изгубих.
Горе главата си казвах, но Дяволът... Той друго беше намислил.
Дали щях да открия себе си, ако теб вече те няма?
Едва ли си далече, но нямам сили да те стигна.
Животът ме научи, че не винаги получаваш нещо в отговор на това, че жертваш себе си.
Заради теб се връщах и по същата причина си отивах всеки път.
Исках да намеря цвете, по-красиво от тебе и с дъх по-омаен, но само камъни имаше, и спъвах се крачка след крачка.
Както ти мамеше, и аз така се научих, и лошо почнах да мисля. Ти ли така ме научи или животът?
Лъжата бе сигурен убиец, а аз лъжех, и ти също, и те всички това правеха...
Можехме някак да поправим нещата, но не пожелахме и това направи загубата двойна.
Носех сънища, мечти и огън, и те бавно горяха, а в огъня все твоя образ...
Олицетворение на обичта понякога е именно омразата, това от теб го знам.
Пред себе си стоях, а непозната виждах.
Разделях се със старото си аз милиони пъти.
Със себе си разделях се за тебе.
Ту исках да живея, ту спирах се самотна и унила.
Унесох се в магия от живота по-красива.
Фетиш да те наричам, не искам и не смея, защото всичко си и после нищо.
Хем грешка си, хем обич дива...
Цвят летен, син като небето и също толкова далечен.
Често пъти гледам в стената и чувствам, че с малко помощ ще я прескоча и ще стигна отвъд.
Широкият свят в миг ще се открие пред мен.
Ще видя всичко, за което мечтая, защото един ден ти ще се върнеш.
Юмруци стискам, очи затварям и се уча как да се моля.
Яма дълбока зее пред мене, но аз знам, че няма да падна, защото ти не ще ме пуснеш никога.
Always YOURS.
или в нощите безсънни си се разпилял?
Вярваш ли още, че за мене си роден?
Пред мен стоиш, а си тъй отдалечен...
Вдигам аз глава, а ти си точно пред очите ми.
Както винаги готов си за лъжите ми.
Когато се обръщам, не искам да се връщам,
а просто си припомням миг, в който те прегръщам.
И ако можеше да пишеш песни, от които да се влюбя,
дали пък щях в прегръдката ти аз да се изгубя?
Играта ли те изигра или ти сам й даде да спечели?
Битката сами ли сме повели?
Победихме ли? Ще отговоря след като итрия сълзите ти.
Аз властвам дотам, докъдето стигат мечтите ти,
НО тази битка изгубих, ти също падна в боя...
Дори да си много далече, оставам завинаги твоя..
Тя.
Тя беше дошла със зимата.
Беше донесла хиляди зими, облаци безчет и бури, които щяха да разбият спокойния му живот. Тя.
Тя идваше и носеше със себе си състрадание, носеше обич.
Тя идваше от далеч, идваше от място, което той дори не бе сънувал.
Сънуваше само нея.
Обичта, която всеки бленува го бе застигнала, бе го обсебила, бе завладяла съществуването му,
а той още не знаеше колко ще плати.
Буря наближаваше. Невиждана при това.
Буря, по-мощна от всички бедствия.
Буря, която щеше да разбули отдавна забравени тайни.
Буря, която не можеше да бъде спряна.
Мрак щеше да настъпи и само любовта бе способна да прогони тъмнината.
Тя.
Тя имаше пламък в душата.
Той имаше нужда от този пламък, за да разбере, че всичко има смисъл.
Абонамент за:
Публикации (Atom)