Но нашето не беше земетръс.
Не пламна огънят от първото поглеждане.
Не си загубих думите, гласът.
Не съм таяла никакви надежди.
Ти просто беше там. И странно мил.
Днес тези странности са ми така любими.
Тогава и не подозирах, че си бил
това, което търсих със години.
Не подозирах, че във този глас
ще търся винаги утеха в мрака.
Не подозирах, че и без компас,
аз търсех теб. И ме дочака.
Не подозирах, че сърцето ти
ще е най - ценното, което имам,
а по очите, по лицето ти,
ще разгадавам, че съм ти любима.
Не подозирах, че таиш
такава шарена вселена.
Не знаех, че ще построиш
цял свят за тебе и за мене.
Във стаята ти можем да го поберем.
Във тъмното, когато само нас ни има.
Разбрах тогава, че си второ Мен.
А ти, че аз съм твоята половина.
Не беше земетръсно и не лумна
пожар нечуван, не прогони мрака.
Ала разбрах, че свърши лутането.
Не търся вече. Ти си ме дочакал.
четвъртък, 16 февруари 2017 г.
Found.
петък, 18 ноември 2016 г.
На К. 18.11.2016
Копнежи и вини ме стягат,
кажи ми, че е обич в този случай.
Кажи ми, че от мене ти ще бягаш,
а не обратното пак да се случи.
Не искам да си тръгна от добрия,
за да ме сграбчи лошият. И да ме смаже.
Не искам вкъщи, миейки чинии,
да нямам на кого да се разкажа.
Но да остана при добрия и самотна,
не мога. И отново бягам.
Добър ли си или си котва,
ще ме спасиш или ще се удавя?
Да, зная, никак не е важно.
Сега си тук и допирът ти пари.
Не знам дали е обич, но е топло...
Докосвай и целувай ме, не проговаряй.
Пали душата ми, тя как копнее
да я запалят цяла, да я изгорят.
Да е пожарище, но да не сиротее.
И не пътека да е, а грамаден път.
Да знаеш точно накъде си тръгнал
и да не можеш да се върнеш, и да искаш.
Да си иконокрадец, в църквата завърнал се.
И да си шепот, писък и въздишка.
Да ми крадеш съня и празника,
да ти се струвам все недоразказана,
и всяка от сълзите във съня ми,
да е за теб най-тежко наказание.
Повярвай ми, не искам обещания.
Не искам да се мамим с красноречия.
Бъди сега и тук. Твори желания.
И не изчезвай. Нямам много вечности.
Аз искам да съм парадокс-момиче.
Да съм доброто в теб и светлина.
И колкото по-бясно ме отричаш,
все повече да съм във тебе любовта.
Да съм любима и най-много мразена.
Да ме копнееш и прогонваш непрестанно.
Вземи от мен и няма да съм празна.
От тебе искам само този пламък.
От тебе искам само този поглед.
И пръстите ти, галещи във мрака.
Гори ме, за да те обичам лудо.
И нека изгоря. Едва дочаках.
кажи ми, че е обич в този случай.
Кажи ми, че от мене ти ще бягаш,
а не обратното пак да се случи.
Не искам да си тръгна от добрия,
за да ме сграбчи лошият. И да ме смаже.
Не искам вкъщи, миейки чинии,
да нямам на кого да се разкажа.
Но да остана при добрия и самотна,
не мога. И отново бягам.
Добър ли си или си котва,
ще ме спасиш или ще се удавя?
Да, зная, никак не е важно.
Сега си тук и допирът ти пари.
Не знам дали е обич, но е топло...
Докосвай и целувай ме, не проговаряй.
Пали душата ми, тя как копнее
да я запалят цяла, да я изгорят.
Да е пожарище, но да не сиротее.
И не пътека да е, а грамаден път.
Да знаеш точно накъде си тръгнал
и да не можеш да се върнеш, и да искаш.
Да си иконокрадец, в църквата завърнал се.
И да си шепот, писък и въздишка.
Да ми крадеш съня и празника,
да ти се струвам все недоразказана,
и всяка от сълзите във съня ми,
да е за теб най-тежко наказание.
Повярвай ми, не искам обещания.
Не искам да се мамим с красноречия.
Бъди сега и тук. Твори желания.
И не изчезвай. Нямам много вечности.
Аз искам да съм парадокс-момиче.
Да съм доброто в теб и светлина.
И колкото по-бясно ме отричаш,
все повече да съм във тебе любовта.
Да съм любима и най-много мразена.
Да ме копнееш и прогонваш непрестанно.
Вземи от мен и няма да съм празна.
От тебе искам само този пламък.
От тебе искам само този поглед.
И пръстите ти, галещи във мрака.
Гори ме, за да те обичам лудо.
И нека изгоря. Едва дочаках.
събота, 19 март 2016 г.
Sometimes you find yourself in the middle of nowhere, and sometimes in the middle of nowhere you find yourself...
Пресякох на червено и в мига, в който стъпих на тротоара, сърцето ми замря. Ляво или дясно. От коя страна е входът за парка. Има ли смисъл изобщо да го търся. Закъсняла съм и премръзнала. Тръгвам инстинктивно на дясно и крача по разбитата алея. Тъмно е, всеки миг ще завали. Защо да е още там? Аз бих ли била? Краката ми ме носят напред, без да чувствам нищо. Не дишам дори. "Първата пейка... Чакай ме на първата пейка". Почти нищо не различавам в мрака. Какво ще му кажа. Не го познавам. Трябваше да се прибера у дома. Толкова съм уморена. Къде отивам... И без това закъснях до безумие. Пред мен изниква силует. Крачи бавно. Не като мен. Изглежда спокоен. Носи шапка. Не различавам лицето. Право в мен ли гледа или така ми се струва? Върви уверено, а аз се разтрепервам. Вече е по - близо, но още не различавам чертите му. Започва да сваля якето си. Като на магия стига до мен. И ме прибира в прегръдка. Прибира ме. Започва да ръми. Двама непознати се притискат плахо един в друг в един обикновен обществен парк, в една обикновена мартенска вечер. Какво правя тук? Защо искам да прошепна "Моля те, имай милост и ме подръж още малко..."
***
Таксиметровият шофьор се съгласява да направи курс до моя квартал. Свалям якето и му го подавам.
- Благодаря ти...
- Остани с него. Ще ми го върнеш следващия път. - усмихва се смутено и аз се чудя за какво ли мисли.
- Не ставай глупав, таксито ще ме остави пред вкъщи...
- Може ли да ти дам нещо? - пита. Но не дочаква отговор. Вади от джоба си листче, защипано с кламер. Стъписвам се и го гледам няколко секунди. Благодаря му. И го прегръщам. Непохватно, но много по-силно от първия път. Сбогуваме се плахо и аз скачам в таксито. Косата ми е абсолютно мокра. Ще дам последните си пари за такси. Бъркам за листчето и го няма. Ровя трескаво, а шофьорът ме гледа странно. Вероятно ме преценява. Вероятно ме мисли за луда. Има известна вероятност да е прав. Къде отиде това проклето листче? Изпуснах ли го? Не е възможно... Напипвам кламера и си отдъхвам. Тук е. Боже, как се уплалих... Разтварям го с треперещи ръце. А там пише "Ти си единственият диамант в кожена обвивка." Усмихвам се със сълзи в очите. И си мисля, че не ме познава. Че съм обикновено момиче...
Таксиметровият шофьор се съгласява да направи курс до моя квартал. Свалям якето и му го подавам.
- Благодаря ти...
- Остани с него. Ще ми го върнеш следващия път. - усмихва се смутено и аз се чудя за какво ли мисли.
- Не ставай глупав, таксито ще ме остави пред вкъщи...
- Може ли да ти дам нещо? - пита. Но не дочаква отговор. Вади от джоба си листче, защипано с кламер. Стъписвам се и го гледам няколко секунди. Благодаря му. И го прегръщам. Непохватно, но много по-силно от първия път. Сбогуваме се плахо и аз скачам в таксито. Косата ми е абсолютно мокра. Ще дам последните си пари за такси. Бъркам за листчето и го няма. Ровя трескаво, а шофьорът ме гледа странно. Вероятно ме преценява. Вероятно ме мисли за луда. Има известна вероятност да е прав. Къде отиде това проклето листче? Изпуснах ли го? Не е възможно... Напипвам кламера и си отдъхвам. Тук е. Боже, как се уплалих... Разтварям го с треперещи ръце. А там пише "Ти си единственият диамант в кожена обвивка." Усмихвам се със сълзи в очите. И си мисля, че не ме познава. Че съм обикновено момиче...
***
Няма да ти го изпратя. Имам нужда от заглавие обаче. Намерена за една нощ? Намерени...? Намерени никъде... Почакай, сетих се...
събота, 23 януари 2016 г.
Shh...
Дори като самата тишина
преплита пръсти с моите, за да ги стопли,
тя е галантна, ненатрапчива, ала това,
не пречи все да гледам в локвите.
А в локвите е само моят лик.
Тя, тишината, няма образ. Жалко...
Когато още те настигах с вик,
бяхме деца. И трябваше ни малко.
Береше ми цветя и ме помилваше,
когато бях сгрешила твърде много.
И беше най-правдивият ми съдник.
И тъкмо ти ме съдеше най - строго.
Но ме обичаше. Дваж повече от тях.
Заравяше се нощем във косите ми.
А те, по-тъмни и безкрайни от нощта,
ти обещаваха пожари приказни...
С целувки те рушах и те събирах.
С докосване създавахме вселени.
И щом се губеше, аз лесно те намирах.
Не исках много. Само теб до мене...
А само тишината е до мен.
Вървиме редом, но не се обичаме.
Тя в мой ли, аз ли в неин плен -
открадна моя образ на момиче.
Оставам с нея. Аз и тишината.
Едва ли някога ще я обичам.
Но бродейки безцелно по земята,
все повече на нея ще приличам...
преплита пръсти с моите, за да ги стопли,
тя е галантна, ненатрапчива, ала това,
не пречи все да гледам в локвите.
А в локвите е само моят лик.
Тя, тишината, няма образ. Жалко...
Когато още те настигах с вик,
бяхме деца. И трябваше ни малко.
Береше ми цветя и ме помилваше,
когато бях сгрешила твърде много.
И беше най-правдивият ми съдник.
И тъкмо ти ме съдеше най - строго.
Но ме обичаше. Дваж повече от тях.
Заравяше се нощем във косите ми.
А те, по-тъмни и безкрайни от нощта,
ти обещаваха пожари приказни...
С целувки те рушах и те събирах.
С докосване създавахме вселени.
И щом се губеше, аз лесно те намирах.
Не исках много. Само теб до мене...
А само тишината е до мен.
Вървиме редом, но не се обичаме.
Тя в мой ли, аз ли в неин плен -
открадна моя образ на момиче.
Оставам с нея. Аз и тишината.
Едва ли някога ще я обичам.
Но бродейки безцелно по земята,
все повече на нея ще приличам...
понеделник, 18 януари 2016 г.
Из... страниците
Животът изпърво ме гледаше все изпод вежди.
Аз обаче се научих да се сбъдвам съвсем самостоятелно.
Няма кой да ти сбъдне съдбата, трябва сама.
Уроците са извънредно мъчни понякога.
Някои идват твърде рано, избързват.
А други...
Ти поне не можа ли навреме да дойдеш?
Срещу (почти) всичко се изправих сама.
Аз обаче се научих да се сбъдвам съвсем самостоятелно.
Няма кой да ти сбъдне съдбата, трябва сама.
Уроците са извънредно мъчни понякога.
Някои идват твърде рано, избързват.
А други...
Ти поне не можа ли навреме да дойдеш?
Срещу (почти) всичко се изправих сама.
Най-голямата ми гордост.
Избрах извънредното щастие да спя спокойно.
Животът изпърво не ме обикна.
Но аз изначално обикнах да го живея изцяло, напълно, до дъно...
Избрах извънредното щастие да спя спокойно.
Животът изпърво не ме обикна.
Но аз изначално обикнах да го живея изцяло, напълно, до дъно...
И той ми прости всички бъдещи грешки.
петък, 4 декември 2015 г.
Неуспешен опит за укротяване на опърничавата
Ти искаш да ме укротиш, аз зная.
Да спра да искам да крещя с все сила.
Да спра да искам да достигна края.
Да спра да съм ту зла, ту адски мила.
И искаш да вървя, без да се спъвам,
все в права линия, в една посока.
Аз искам да съм у дома, да не пътувам,
но тази вечер! Утре с два-три скока
ще тръгна надалеч да обикалям.
Ще се загубвам, за да ме намираш.
И ще те нося в мен, но и ще те оставям.
Ще ти е трудно всякога да ме разбираш.
Наистина ли искаш да съм кротка?
Смехът ми да е тих и по-спокоен.
Очите да не светят с луда нотка,
сърцето да не бие с ритъм двоен.
Да съм нормална и обикновена.
Да не мечтая за безкрйно време.
И простудушна, не проникновена...
Върви при друга, мили, а пък мене
ме остави да се изгубвам ежедневно,
да се заливам в смях и сълзи до полуда.
Да си подсвирквам тихо
в търсене на онзи,
който в моето лице ще види чудо.
Да спра да искам да крещя с все сила.
Да спра да искам да достигна края.
Да спра да съм ту зла, ту адски мила.
И искаш да вървя, без да се спъвам,
все в права линия, в една посока.
Аз искам да съм у дома, да не пътувам,
но тази вечер! Утре с два-три скока
ще тръгна надалеч да обикалям.
Ще се загубвам, за да ме намираш.
И ще те нося в мен, но и ще те оставям.
Ще ти е трудно всякога да ме разбираш.
Наистина ли искаш да съм кротка?
Смехът ми да е тих и по-спокоен.
Очите да не светят с луда нотка,
сърцето да не бие с ритъм двоен.
Да съм нормална и обикновена.
Да не мечтая за безкрйно време.
И простудушна, не проникновена...
Върви при друга, мили, а пък мене
ме остави да се изгубвам ежедневно,
да се заливам в смях и сълзи до полуда.
Да си подсвирквам тихо
в търсене на онзи,
който в моето лице ще види чудо.
понеделник, 19 октомври 2015 г.
300 cal знание
Какво са триста калории? Една филия намазана с пастет и малко намачкано авокадо е тъкмо толкова. Петстотин грама тиквички, изпечени на фурна и поляти с кисело мляко, копър и чесън - пак толкова. Млякото е пълномаслено, не ще и дума. Едно голямо нищо по моя сметка. Освен ако не сте решили да се храните здравословно за седмица или две, за да смъкнете килограм или два преди морето. Или не искате да наричате себе си вегани и да разказвате що е това веган и колко е невероятно да си такъв на всички хора. На абсолютно всички, били те заинтригувани или не чак толкова изгарящи от желание да разберат всяка подробност, която знаете по темата. Или пък не ходите на фитнес преди и след работа, а понякога дори правите коремни преси през обедната почивка. Защото какво друго бихте могли да правите с цялото това свободно време след филията с пастет и авокадо? Ако не припознахте себе си в нито един от тези образи, триста калории вероятно ви се виждат не съвсем като цяло ядене, а по-скоро като предястие. Или пък десерт. Една поничка в Дънкин донътс е средно около триста калории. Да, само една. Да, животът е жесток. Не се бойте, аз съм една от вас, мили хора, но тук ще говорим за друго...
Какво са триста калории знание? Горният въпрос беше далеч по-лесен, повярвайте. Дори цял живот да сте се тъпкали само с пици и торти, влизате в google и той веднага ви предоставя стотици хиляди страници с имена като "Рецепти за ДО триста калории? Натисни тук!" или "За по-добър живот - триста калории и надолу!", или "Яж, моли се и обичай себе си...". И какво ли още не. Не можем ли да ядем прекрасни, мазни пържени картофи с адски много сирене, да не се молим докато го правим и все пак да обичаме себе си? Можем и още как! Но да се върнем на темата. Триста калории знание. Напишете в google - резултатът ще е кръгла нула. Няма абсолютно нищо. Не мислете, че не опитах. Тогава реших да седна и да помисля. Какво е знанието? Светлина? Отворена врата? Свобода? Възможност за по-добър живот? Може би.
Да предположим, че всяка нова дума, която чуем се равнява на петдесет калории, а всеки интересен факт на сто, всяко вълнуващо събитие на сто и петдесет, а всяка интересна история, събудила някаква емоция у нас на двеста. Триста калории и в този случай са едно голямо нищо,нали? Ако в денонощието, състоящо се от двадесет и четири часа, нищо в нас не се размърда нито веднъж, ако умът ни не се разиграе нито за миг, ако нищо не ни учуди, усмихне, натъжи, ако нищо не ни провокира, ако не научим съвсем нищо... Пропиляли ли сме времето си и кой съди дали това е така? Тъкмо тук се намесват всички онези хора с тяхната теория за глупостта и щастието. Глупост не е точната дума. Можем да използваме невежество или необразованост, но точна дума всъщност няма. Тук не е като с храната, както добре знаем. И никакво знание да не получава човек, живее си спокойно и хич не му пука. Защо тогава да ни е необходимо? Защо все искаме да знаем още и още? Нима не е, защото някой все го изисква от нас? Или защото взимаме пример от заобикалящите ни? А те са взели пример от тези, които са заобикаляли тях. Омагьосани кръгове под път и над път.
Самото "знание" е доста относително понятие. Добрите оратори с влечение към литературата обикновено са слаби математици. Може ли човек да владее осем езика, но да не разбира и най-простите физически уравнения и все пак да се води "знаещ"? Ами ако може да извади шест процента и половина от сто тридесет и шест хиляди и двеста без калкулатор,но и майчиния си език не владее добре? Кой от двамата тогава знае повече?
Към този момент моята гледна точка остана неизказана. Тя не се състои от сложни термини, социологически изследвания и други подобни. Тя се състои в следното - триста калории знание не са много. Хората сме различни обаче. Ако един селянин цял живот е косил тревата си по един начин, а сега изведнъж "младоците" са му показали нов, по - лесен начин и това ще ускори и улесни работата му многократно, колко калории знание са това? Със сигурност много повече от триста. Но за мен - около стотина. За него е промяна в начина на живеене. За мен - просто факт. Дори не е много интересен, признавам. "Знанието" е нещо различно за всеки от нас и все пак свързващо ни. Обединява и дели. И все пак, ежедневно се стремим към него. Някои от нас с любов, други по задължение. Някои не осъзнават колко много неща научават всеки ден. Някои дори не разбират това, което знаят. Истината е да си щастлив с придобитото знание. Истината е то да те доближи до хора с близко до твоето мислене и това те направи щастлив. Истината е просто това - щастие. Нима онзи селянин е по - нещастен от мен когато цялата сесия е минала успешно? Но той е наторил цялата си градинка, разбирате ли? Съвсем самичък. Сега тя ще е дваж по-плодородна от миналата година. Какво по-голямо щастие? А на мен ми предстоят още доста сесии...
Да знаеш какво те прави щастлив, да го откриеш и усвоиш - това е знанието. Да го усвояваш по малко всеки ден. Не знам колко хиляди калории е, но знам, че е равно на щастие и това ми стига. А на вас?
Какво са триста калории знание? Горният въпрос беше далеч по-лесен, повярвайте. Дори цял живот да сте се тъпкали само с пици и торти, влизате в google и той веднага ви предоставя стотици хиляди страници с имена като "Рецепти за ДО триста калории? Натисни тук!" или "За по-добър живот - триста калории и надолу!", или "Яж, моли се и обичай себе си...". И какво ли още не. Не можем ли да ядем прекрасни, мазни пържени картофи с адски много сирене, да не се молим докато го правим и все пак да обичаме себе си? Можем и още как! Но да се върнем на темата. Триста калории знание. Напишете в google - резултатът ще е кръгла нула. Няма абсолютно нищо. Не мислете, че не опитах. Тогава реших да седна и да помисля. Какво е знанието? Светлина? Отворена врата? Свобода? Възможност за по-добър живот? Може би.
Да предположим, че всяка нова дума, която чуем се равнява на петдесет калории, а всеки интересен факт на сто, всяко вълнуващо събитие на сто и петдесет, а всяка интересна история, събудила някаква емоция у нас на двеста. Триста калории и в този случай са едно голямо нищо,нали? Ако в денонощието, състоящо се от двадесет и четири часа, нищо в нас не се размърда нито веднъж, ако умът ни не се разиграе нито за миг, ако нищо не ни учуди, усмихне, натъжи, ако нищо не ни провокира, ако не научим съвсем нищо... Пропиляли ли сме времето си и кой съди дали това е така? Тъкмо тук се намесват всички онези хора с тяхната теория за глупостта и щастието. Глупост не е точната дума. Можем да използваме невежество или необразованост, но точна дума всъщност няма. Тук не е като с храната, както добре знаем. И никакво знание да не получава човек, живее си спокойно и хич не му пука. Защо тогава да ни е необходимо? Защо все искаме да знаем още и още? Нима не е, защото някой все го изисква от нас? Или защото взимаме пример от заобикалящите ни? А те са взели пример от тези, които са заобикаляли тях. Омагьосани кръгове под път и над път.
Самото "знание" е доста относително понятие. Добрите оратори с влечение към литературата обикновено са слаби математици. Може ли човек да владее осем езика, но да не разбира и най-простите физически уравнения и все пак да се води "знаещ"? Ами ако може да извади шест процента и половина от сто тридесет и шест хиляди и двеста без калкулатор,но и майчиния си език не владее добре? Кой от двамата тогава знае повече?
Към този момент моята гледна точка остана неизказана. Тя не се състои от сложни термини, социологически изследвания и други подобни. Тя се състои в следното - триста калории знание не са много. Хората сме различни обаче. Ако един селянин цял живот е косил тревата си по един начин, а сега изведнъж "младоците" са му показали нов, по - лесен начин и това ще ускори и улесни работата му многократно, колко калории знание са това? Със сигурност много повече от триста. Но за мен - около стотина. За него е промяна в начина на живеене. За мен - просто факт. Дори не е много интересен, признавам. "Знанието" е нещо различно за всеки от нас и все пак свързващо ни. Обединява и дели. И все пак, ежедневно се стремим към него. Някои от нас с любов, други по задължение. Някои не осъзнават колко много неща научават всеки ден. Някои дори не разбират това, което знаят. Истината е да си щастлив с придобитото знание. Истината е то да те доближи до хора с близко до твоето мислене и това те направи щастлив. Истината е просто това - щастие. Нима онзи селянин е по - нещастен от мен когато цялата сесия е минала успешно? Но той е наторил цялата си градинка, разбирате ли? Съвсем самичък. Сега тя ще е дваж по-плодородна от миналата година. Какво по-голямо щастие? А на мен ми предстоят още доста сесии...
Да знаеш какво те прави щастлив, да го откриеш и усвоиш - това е знанието. Да го усвояваш по малко всеки ден. Не знам колко хиляди калории е, но знам, че е равно на щастие и това ми стига. А на вас?
Абонамент за:
Публикации (Atom)