There and back again...

И днес около свечеряване
ще тичам към дома ти топъл.
Прегръдки ще си подаряваме,
ще е така красив животът.
И ще преплитаме крачета,
и ще си шепнем за безкрая.
Ще ме подпитваш за други момчета,
ще мълвя, че до лудост желая те...
Ще ти давам надежда за истинност,
ще ми даваш надежда за вечност.
Ще се пазя все толкова искрена,
ще опазиш ти свойта човечност.
Ще ме милваш с все същите длани
и днес около свечеряване.
И докато зарастнат всички рани...
И след това. И до забравяне...
И вече заспиваща, сгушена, сгрята
заслушана в тихото, в нощното, в спрялото...
ще знам, че тука, на Земята
ти си и краят... и началото.

Аз съвсем не съм те забравила...

Аз съвсем не съм те забравила.

И в тъмното с мене будуваш.
А денем, глава изправила,
повтарям си - не съществуваш.
Но има те, на блок разстояние.
Може би чакаш да мина.
И аз, вярвай ми, имам желание...
Но решение все не взимам...
Да мина ли покрай твоя
блок, на моя приличащ?
С очи ми мълвеше "Ти моя си..."

Но дали още мене обичаш?

Дали ако мина случайно,
в дома ти уютен ще свети?
И тайно дали ще реша, пак случайно,
да падне гръм от небето...
Да рукне тогава дъжд, бесен и страшен,
и аз да ти звънна отдолу.
Ти да отвориш и малко уплашен
да ме поканиш на топло...
И да ме питаш дали съм щастлива
и аз да отвърна: "Ужасно!"
Да се усмихнеш накриво
и да ми пророниш: "Прекрасно..."
Аз съвсем не съм те забравила...

Така ми липсва гласът ти...
Ако наистина бях го направила,
не бих позвънила в домът ти.
Затова не минавам край теб,
или поне не много често.
Ако завали, дано съм далеч...
Или дано у вас не е светло.

I am your princess;

Хей, принце, аз съм ти принцесата!
Да, честна дума - аз съм.
И външно съм обикновена,
но вътре пълна с чудеса съм.
Повярвай само. Прогледни.
Отвори си очите за мене.
Тези красиви, тъмни очи,
в които събира се цялото време...
Нашето време... То вече изтича.
Че мен си сънувал, кажи ми.
Че мен си мечтал и че мен си обичал...
И хайде сега, целуни ме.

Fake

Да съм сегашна, но и бъдеща,
да съм сама, но и в ръцете ти.
Да съм възможно най-обичаща.
Но и далече от сърцето ти...
Ти принц не си, аз това си го зная.
Принцеса и аз в друг живот май била съм.
Но искам ръцете ти, за друго нехая.
Твоя не съм ли, не зная чия съм...
Ти, с твоите бягства и късни завръщания
ме правиш омразна за мене самата,
но с няколко чакани, топки прегръщания
приключвам със залеза - пламва зората.
И нов е денят, нова аз, а и сърцето ми
колко те е страдало не помни вече.
И чисто ново го полагам във ръцете ти.
А ти избягваш с него на далече.
И няма те. И може би е по-добре.
Може би така ще те преболедувам...
Ала, мой фалшиви принце - всичките морета,
за да те намеря ще преплувам...

Събуждане

А колко много ми се спеше...
Аз исках просто да поспя.
Навън пороен дъжд валеше,
а аз не спирах да боля...
И тъй - заспах. Не непробудно.
Но пък достатъчно дълбоко.
Не помнех колко беше трудно
да падна от най най високото...
Не помнех. Просто те сънувах.
Сънувах слънце във очите,
море, в което с теб да плуваме
и топъл,летен бриз в косите.
Сън като приказка. Какъв разкош.
Така не исках да се будя...
Животът беше адски лош
и в него щях да те изгубя...
Така си мислех. Но не стана.
И щом очите си отворих,
света видях, до лудост влюбих се,
когато ти ми заговори
за всичко, дето си обичал...
За всичко, дето си видял.
За туй, в което си се вричал
и за което си мечтал.
За обич и за топли длани.
За сладък сън в студена нощ.
За лек от най-дълбоки рани,
нанесени като със нож.
Отнесе мислите ми някъде
и все не спирам да се чудя,
какво ли щеше да е ако бях
отказала да се събудя...

По никое време.

По тъмно и по светло и по никое.
По всяко време съм готова да ме имаш.
Да дойдеш и да хвърлиш прах в очите ми.
Да дойдеш бързо и така да си заминеш.
Аз вече знам, че ще го сториш.
Накрая винаги си заминаваш.
Каквито и неща да наговориш...
Не си научен просто да оставаш.
А аз не съм учителка на глухи,
на слепи и на безсърдечни.
Главите пълни, а сърцата кухи,
очите пък съвсем далечни.
Не искат нито да обичат,
от обич чужда се боят.
След вятър цял живот да тичат
не ще се нивга уморят.
Пък аз да бягам не умея,
на мен така ми се остава...
Да плача или да се смея
със някой който заслужава.
По тъмно - не. По светло също.
То, точно време май не съществува...
Докато си мечтая да сме вкъщи,
на тебе толкова ти се пътува...
Е, хайде тръгвай! Тичай с вятъра!
Аз ще почакам на вратата да застане,
поисквайки сърцето и душата ми...
Онзи, който иска да остане.

Don`t take me from myself

Не ме отнемай от самата себе си,
понякога ме остави да те намразвам.
Да искам да извикам "Да!" в ръцете ти,
но с вдигната глава да ти отказвам.
Да те мечтая докато заспивам нощем,
но да мълча, когато си до мене.
Да искам да остана с тебе още,
но да ти казвам сухо: "Няма време".
Да те изписвам върху бели листове,
да те рисувам пъстър, много пъстър.
Но да мълча, прикрита в тъмното
и да не подозираш как те искам.
Не ме отнемай, остави Си ме.
Кошмарите ми също не отнемай.
Защото, знай, наистина ще ме проимаш,
когато просто спреш да ме променяш...
Да ме спасяваш - не, не се нуждая.
Сама се грижа да съм правилно сглобена...
Ала на дългия ми ден във края,
когато се почувствам уморена,
ела до мен и нека помълчим за малко.
Ела до мен и ме обичай много тихо,
защото ще е много, много жалко...
Ако не знаем, че един без друг сме никои.