сряда, 17 юни 2015 г.

13.

Защото всеки път когато се провалям,
изправям се със сили чисто нови.
Защото учил си ме да не се предавам,
да взимам смело острите завои.
Да бягам бързо, но за удоволствие.
От отговорност никога, за Бога!
Разчитайки на собствени устои,
да продължавам в радост и в тревога.
Да тача близки. И честни също.
Да бъда честна със всички хора.
Накрая винаги да се завръщам
във твойте вечно летни двори.
С разбито сърце или радостна,
там ще съм винаги на тринайсет.
Ще е трийсет и шест градуса.
Няма да ставам преди дванайсет.
Ще ям мекици, ще се усмихвам,
по цял ден на двора ще тичам.
Винаги шумна, никога тиха,
на ръце с обувките на чичо.
Ще е уютно, ще съм закриляна.
Ще ме опазиш от всичкото зло.
Ще ме завиеш когато си легна,
ще поседиш до мойто детско легло.
Ще се почудиш кога порастнах,
кога престанах да съм момиче,
кога разбрах какво значи ласка,
кога ли за пръв път обичах.
Ще ти се иска да ме целунеш,
но аз съм на тринайсет в моя сън
и за да не ме събудиш,
ще тръгнеш тихичко навън.
Ще притвориш вратата леко,
ще излезнеш да поразмислиш.
Че съм вече голям човек,
че да съм на тринайсет ти липсва.
Ще се усмихнеш обаче
при спомените как съм те прегръщала, при мисълта, че ако ми се плаче -
винаги при тебе ще се връщам.

Няма коментари:

Публикуване на коментар