вторник, 5 ноември 2013 г.

Събуждане

А колко много ми се спеше...
Аз исках просто да поспя...
Навън пороен дъжд валеше,
а аз не спирах да боля...
И тъй - заспах. Не непробудно.
Но пък достатъчно дълбоко.
Не помнех колко беше трудно
да падна от най-най-високото...
Не помнех. Просто те сънувах.
Сънувах слънце във очите,
море, в което с теб да плуваме.
И топъл,летен бриз в косите.
Сън като приказка. Какъв разкош.
Така не исках да се будя...
Животът беше адски лош
и в него щях да те изгубя...
Така си мислех. Но не стана.
И щом очите си отворих.
Света видях, до лудост влюбих се...
Когато ти ми заговори.
За всичко, дето си обичал.
За всичко, дето си видял.
За туй, в което си се вричал
и за което си мечтал.
За обич и за топли длани.
За сладък сън в студена нощ.
За лек от най-дълбоки рани
нанесени като със нож.
Отнесе мислите ми някъде
и все не спирам да се чудя,
какво ли щеше да е ако бях
отказала да се събудя...

Няма коментари:

Публикуване на коментар