понеделник, 15 април 2013 г.

It`s never enough...

Но мисля си, че пак не стигаше,
достатъчно все пак не беше.
Викът във мене се надигаше,
а вън дъжд от сълзи валеше.
Зачудиха се чий ли са сълзите,
а аз си замълчах свенливо.
Но те все пак ме обвиниха,
че вън съвсем не е красиво.
И срещах погледи на хора
с пропити от злоба и завист очи.
Аз търсех теб, за да си поговорим,
но очевидно бе - на теб ти се мълчи.
Как чак сега го осъзнавам?
Аз нямах и представа даже,
че въобще не те познавам.
Дори не си си взел багажа,
но взел си друго - много важно -
сърцето си прибрал си в сака.
Вън от дъжда е още влажно,
цял океан излях във чакане.
Ала не стигаше! Не се обърна!
Достатъчно все пак не беше!
Надявах се, че ще се върнеш,
а вън пороен дъжд валеше...
Надявах се, че ще те имам,
че някой ден ще бъдеш тук
и ще съм твоя най-любима...
Аз бях разбрала - няма друг.
И знаех също, че не чуваш,
но в мен отново се надигна вик.
Добре, че не дойде да се сбогуваш,
защото щях да се разпръсна в миг...


Няма коментари:

Публикуване на коментар