петък, 23 декември 2011 г.

Азбучен акростих.

Ангелите нямаха сили да оправят кашата, която ние с тебе сами забъркахме.
Боята се стичаше бавно, губеше яркия си цвят, смесвайки се с цялата тази мръсотия, която светът бе събрал.
В очите ти виждах себе си, но ти не спираше да мигаш и аз лека полека се изгубих.
Горе главата си казвах, но Дяволът... Той друго беше намислил.
Дали щях да открия себе си, ако теб вече те няма?
Едва ли си далече, но нямам сили да те стигна.
Животът ме научи, че не винаги получаваш нещо в отговор на това, че жертваш себе си.
Заради теб се връщах и по същата причина си отивах всеки път.
Исках да намеря цвете, по-красиво от тебе и с дъх по-омаен, но само камъни имаше, и спъвах се крачка след крачка.
Както ти мамеше, и аз така се научих, и лошо почнах да мисля. Ти ли така ме научи или животът?
Лъжата бе сигурен убиец, а аз лъжех, и ти също, и те всички това правеха...
Можехме някак да поправим нещата, но не пожелахме и това направи загубата двойна.
Носех сънища, мечти и огън, и те бавно горяха, а в огъня все твоя образ...
Олицетворение на обичта понякога е именно омразата, това от теб го знам.
Пред себе си стоях, а непозната виждах.
Разделях се със старото си аз милиони пъти.
Със себе си разделях се за тебе.
Ту исках да живея, ту спирах се самотна и унила.
Унесох се в магия от живота по-красива.
Фетиш да те наричам, не искам и не смея, защото всичко си и после нищо.
Хем грешка си, хем обич дива...
Цвят летен, син като небето и също толкова далечен.
Често пъти гледам в стената и чувствам, че с малко помощ ще я прескоча и ще стигна отвъд.
Широкият свят в миг ще се открие пред мен.
Ще видя всичко, за което мечтая, защото един ден ти ще се върнеш.
Юмруци стискам, очи затварям и се уча как да се моля.
Яма дълбока зее пред мене, но аз знам, че няма да падна, защото ти не ще ме пуснеш никога.

Няма коментари:

Публикуване на коментар